Изведнъж се сетих за кораба и за Шизала. Върнах се обратно в унищожения лагер на аргзууните. За разлика от много други, палатката със знамето беше оцеляла. Още по-странно беше, че корабът продължаваше да виси над нея. На лунната светлина ми се стори, че се беше спуснал по-ниско и стълбата докосваше палатката.
Извиках името й, но в отговор получих само тишина. С лошо предчувствие се изкачих по наклонените страни на палатката. Катеренето не беше леко, но аз го направих бързо, изпаднал в паника. Оказа се, че съм прав. Корабът наистина се беше спуснал по-ниско. Сграбчих стълбата и започнах да се изкачвам.
Много скоро бях вътре в кораба.
Един бърз поглед ми показа, че там нямаше никой.
Шизала беше изчезнала!
Как? Къде?
Какво се беше случило с нея? Какво беше направила? Защо беше напуснала кораба? По каква причина го е направила?
Всички тези мисли преминаха като вихрушка през главата ми. Почти веднага започнах да се спускам обратно. Щом се озовах над отворения покрив на палатката, скочих. С изключение на трупа на Ранак Мард, вътре нямаше никой. Но пък имаше следи от борба. Забелязах, че мечът на аргзууна вече не беше в мъртвата му ръка, а лежеше в другия край на палатката. До него лежеше още нещо.
Пистолет.
Един пистолет на шеев.
Това можеше да бъде само пистолетът на Шизала.
В борбата вероятно бяха взели участие тайнствената жена Хоргул и бойците аргзууни. По причини, известни само на нея, Шизала беше решила да ме последва в палатката. Разбира се, установила е, че ме няма. Изправила се е срещу Хоргул и аргзууните. Сигурно е имало борба. Те са надвили и са я пленили. Но едва ли са я убили — иначе щях да намеря трупа й.
Нима е отвлечена?
Погрешният ми план да убия липсващия водач, криещ се зад операцията на аргзууните, се бе оказал безсмислен. Всичко, което бях успял да постигна, беше да им осигуря заложник.
Най-добрият заложник, на когото можеха да се надяват.
Владетелката на Варнал.
Проклинах се, както не бях проклинал дори и враговете си.
Седма глава
Преследването
В следващия момент вече излизах тичешком от палатката, заслепен от разкаяние и гняв. Профучах през полето, покрито с трупове, нагоре към Зовящите хълмове, на помощ на Шизала.
Минах покрай озадачени войни от Карнала и Сринаи, които ми подвикваха нещо.
Затичах се нагоре по хълма към мястото, където се бяха установили аргзууните.
Зад мен се чуха още викове. Не им обърнах внимание.
Пред мен аргзууните се размърдаха. Сигурно бяха решили, че им готвим нова атака.
Вместо да се отбраняват, както бях очаквал, те се обърнаха и побягнаха на групи по двама, по трима.
Извиках им да спрат и да се бият. Нарекох ги страхливци.
Те не спряха.
Накрая сякаш цялата войска на аргзууните бягаше — преследвана само от един мъж с меч!
Неочаквано почувствах как нещо сграбчва краката ми. Обърнах се да посрещна новия неприятел, появил се незнайно откъде. Вдигнах меча си, за да запазя равновесие.
Още хора наскачаха върху мен. Ръмжах, обзет от ярост, опитвах се да се преборя с тях. За момент главата ми се проясни и видях, че човекът, който ме държеше здраво, беше не друг, а Дарнад — братът на Шизала!
Не ми беше ясно защо точно той трябва да ме напада. Извиках:
— Дарнад — аз съм Майкъл Кейн. Шизала, Шизала, те са… — В този момент получих удар по главата и изгубих съзнание.
Съвзех се с мъчително главоболие. Лежах в стаята си в двореца на Варнал. Дотолкова поне можах да разбера. Но защо бях тук?
Защо Дарнад ме беше нападнал?
Седнах и започнах да разтривам главата си.
Вратата ненадейно се отвори и моят нападател влезе. Изглеждаше разтревожен.
— Дарнад! Защо ти…?
— Как се чувстваш?
— Щях да бъда по-добре, ако твоите приятели не ме бяха съборили. Нима не разбираш, че…
— Виждам, че все още си развълнуван. Трябваше да те спрем, въпреки че твоята лудост накара аргзууните да се разбягат. Доколкото можем да преценим, сега са се разпръснали. Планът ти да убиеш водача им явно даде резултат. Струва ни се, че напълно са разбити. Вече не представляват опасност за Варнал.
— Но аз убих не когото трябваше. Аз… — млъкнах. — Какво искаше да кажеш с това, моята лудост?