Сега беше мой ред да сумтя презрително.
Един по един нашите бойци паднаха и накрая останахме само Дарнад и аз.
Не се тревожех, че ще умра. Важното беше, че Шизала е в безопасност — знаех, че старият хитър Белет Вор ще се погрижи за това.
Но не ме убиха. Срещу нас настъпиха толкова много войници, че не можехме да размахваме мечовете си.
Бяха много. След кратко време ни обкръжиха и за втори път през тази седмица ми бе нанесен удар по главата. Но този път, за разлика от първия, това не беше израз на любезност.
Изгубих съзнание, обгърна ме тъмнина.
Девета глава
Живи погребани!
Отворих очи, но не виждах нищо. За сметка на това миризми имаше в изобилие. Вонята на влага, мръсотията и студът ми подсказваха, че се намирам под земята. Протегнах ръце и крака. Поне не бях завързан.
Опитах се да стана, но главата ми се удари в нещо. Можех само да се свия на влажната, кална земя.
Обзе ме ужас. Нима бях затворен в гроб? Нима щях да умра бавно от глад. С усилие се овладях. И тогава отляво се разнесе въздишка.
Предпазливо опипах около себе си и докоснах нещо топло. Някой изохка. Бях докоснал крайник, той помръдна. После един глас промълви:
— Кой е там? Къде съм?
— Дарнад?
— Да.
— Аз съм Майкъл Кейн. Изглежда, се намираме в подземен затвор с много нисък таван.
— Какво? — Дарнад се раздвижи, сигурно седна, протягайки ръце нагоре. — Не!
— Познаваш ли това място?
— Мисля, че съм чувал за него.
— Какво представлява?
— Стара отоплителна система.
— Звучи съвсем невинно. Кажи ми нещо повече.
— Нарлет е построен върху древните развалини на един от градовете на шеев. Мисля, че почти нищо не е останало от него освен основите на една сграда. Всъщност сега тези основи представляват основите на двореца на Чинод Саи. Очевидно плочите, оформящи пода на двореца, са поставени върху древен басейн, който някога се пълнел с гореща вода и затоплял долния етаж на двореца, а с тръби вероятно и цялата сграда. Доколкото знам, шеев са открили други методи за отопление и са изоставили този град много преди началото на своя упадък.
— Значи сме погребани под двореца на Чинод Саи?
— Чувал съм, че му доставяло удоволствие да затваря тук враговете си, за да са под краката му, макар и временно.
Не се усмихнах, въпреки че оцених твърдостта на приятеля си да се шегува в такъв момент.
Протегнах ръце и опипах гладките, влажни плочи над главата ми. Натиснах ги. Не поддаваха.
— Ако той може да повдига плочите, защо да не можем и ние?
— Чувал съм, че има само няколко свободни — Белет Вор ми е разказвал всичко това, и когато тук долу имало затворници, върху тях поставяли много тежки мебели.
— Значи наистина сме погребани живи — казах, потискайки тръпка на страх. Признавам, че бях ужасен. Мисля, че всеки човек, независимо колко е смел, щеше да се ужаси от мисълта за подобна смърт.
— Да. — Гласът на Дарнад беше съвсем тих. Очевидно и на него не му се нравеше положението, в което бяхме изпаднали.
— Поне спасихме Шизала — напомних му. — Белет Вор ще я върне невредима във Варнал.
— Да — гласът му прозвуча по-бодро.
Замълчахме.
След малко взех решение.
— Остани където си, Дарнад, за да имам ориентир. Аз ще разузная малко наоколо.
— Добре — съгласи се той.
Трябваше да пълзя, разбира се, нямаше друг начин.
Лазех по отвратително миришещия под и броях „стъпките“ си. Бях стигнал до шейсет и една, когато се допрях до стена. Запълзях покрай нея, продължавайки да броя.
Нещо ми препречи пътя. Първоначално не разбрах какво беше. Стори ми се, че бяха тънки предмети като пръчки. Опипах ги внимателно и рязко дръпнах ръката си. Досетих се какво бе това. Кости. Някоя от жертвите на Чинод Саи.
Попаднах на още няколко скелета.
Първата стена от началото беше дълга деветдесет и седем крачки, втората — само четирийсет и четири. Третата беше цели сто двайсет и шест. Започнах да се чудя защо го правя, може би да заангажирам съзнанието си.
Четвъртата стена. Една крачка, две, три…
На седемнайсетата крачка покрай четвъртата стена ръката ми докосна нещо!