— Шеев! Ето това е!
— Дръж си езика зад зъбите. Чинод Саи ще ти го изтръгне, ако те чуе какви ги дрънкаш.
— А какво ще му кажем?
— Само фактите. Мъжът е бил тук, но сега го няма.
— Но дали ще ни повярва?
— Да се надяваме.
Чух как стражите се покатериха обратно и се отдалечиха. В момента, в който изчезнаха, аз се измъкнах от тръбата колкото можах по-бързо и се добрах до мястото, където преди беше затворът ми. Главата ми се оказа почти на нивото на пода. Плочите бяха разместени и цареше бъркотия. Останах доволен.
В стаята нямаше никой, но съдейки по големия метален стол в единия й край, вероятно беше нещо като тронна зала.
Повдигнах се на ръце и се озовах горе. Възможно най-бързо и тихо изтичах до вратата и се ослушах.
Беше полуотворена. От другата страна долитаха сърдити гласове.
Отвън пък долитаха други гласове — викове, крясъци. Също сърдити.
Някъде в далечината се разнесоха удари с юмрук върху врата.
Отстъпих. В стаята внезапно влезе човек.
Беше Чинод Саи.
За момент той се вторачи с ужас в мен.
Това ми беше достатъчно. Спуснах се като светкавица напред и издърпах собствения му меч.
Притиснах острието в гърлото му и казах с мрачна усмивка:
— Извикаш ли пазачите си, Чинод Саи, извикваш и смъртта си!
Той пребледня и изхърка нещо. Посочих му да влезе в стаята и да затвори вратата. Извадих късмет. Всички останали бяха много заети, за да забележат какво се случва с техния цар.
— Говори тихо — заповядах му аз. — Кажи ми какво става и къде е приятелят ми?
— Как — как се измъкна?
— Аз задавам въпросите, приятел. Хайде, отговаряй!
Той изръмжа.
— Какво искаш да кажеш?
— Отговаряй!
— Навън паплачта атакува двореца ми. Някакъв дребен крадец на дахари иска да заеме мястото ми.
— Надявам се да бъде по-добър управник от теб. А къде е приятелят ми?
Той махна с ръка зад гърба си.
— Ей там.
Ненадейно влезе още някой. Очаквах, че пазачите ще почукат и Чинод Саи ще им каже да не влизат.
Но това не беше пазач.
Беше оцелелият аргзуун. Като ме видя, се стъписа. Обърна се и изрева предупредително към останалите мъже в стаята.
Те нахлуха и аз отстъпих, оглеждайки се и търсейки начин да се измъкна. Но всички прозорци на стаята бяха барикадирани.
— Убийте го! — изкрещя Чинод Саи, насочил към мен треперещ пръст. — Убийте го!
Водени от синия аргзуун, стражите тръгнаха към мен. Знаех, че ме очаква смърт, но нямаше да им се дам жив.
Десета глава
В пещерите на мрака
Успях да ги задържа по някакъв начин, но точно как и досега не мога да си обясня. После видях, че зад гърба им се появи Дарнад, размахвайки меч, взет неясно откъде.
Нападнахме Чинод Саи и хората му от двете страни, но не бяхме убедени, че щяхме да победим.
И тогава ненадейно се разнесе горд рев и в тронната зала нахлу тълпа бунтовници, размахали мечове, копия и алебарди.
Предвождаше ги красив млад мъж и по блясъка на очите му, едновременно пресметлив и ликуващ, ми стана ясно, че това е следващият претендент за мизерния трон на Града на крадците.
Те се хвърлиха да помагат на Дарнад срещу стражата и аргзууна, а аз съсредоточих усилията си срещу Чинод Саи. Този път, обещах си аз, той нямаше къде да избяга.
Чинод Саи долови намеренията ми и това внесе известно подобрение в бойните му умения.
И така ние се дуелирахме върху порутения под на залата, върху костите на нещастниците, които беше затварял за собственото си извратено удоволствие.
Мушване, париране, нападане — стоманата на оръжията ни звънтеше, а от другата страна се биеше разбунтуваната тълпа.
Тогава ми се случи нещастие, спънах се в една от каменните плочи и паднах по гръб в подземието!
Чинод Саи вдигна меча, за да го забие в проснатото ми в калта тяло. Преди мечът да достигне сърцето ми, аз се претърколих настрани. Чух го как изруга и падна до мен. Като ме видя, замахна да ме промуши. Подпрян на лявата си ръка, аз също замахнах и го пронизах право в сърцето. Натиснах силно напред и той се отпусна назад мъртъв.
Изкатерих се обратно.
— Подходящо място за гроб, Чинод Саи. Остани там при костите на онези, които така жестоко си осъдил. Само дето не заслужаваше такава бърза смърт!