Преди да си тръгнем, помолихме Морда Кон да прояви милост към пазача.
Излязохме навън, яхнахме дахарите си и се насочихме към ужасяващите Пещери на мрака.
Нямахме късмет. Първо дахарата на Дарнад си сряза крака на един камък и окуця. Наложи се да вървим пеша цял ден, докато стигнахме един лагер, където заменихме животното на Дарнад за една не много издръжлива рошава дахара.
После се изгубихме в една гола равнина, наречена Пустинята на тъгата. От личен опит се убедихме защо всеки се натъжава, докато я прекоси.
Междувременно се оказа, че новата дахара на Дарнад беше много по-яко животно, отколкото си мислихме. Моята се измори много преди неговата.
Най-накрая прекосихме Пустинята на тъгата и се озовахме на брега на една изключително широка река. По-широка и от Мисисипи.
Пак се забавихме, докато наемем лодка от един добродушен рибар и успеем да прекосим реката. За щастие Дарнад носеше на пръста скъп пръстен, който заменихме за перли — разменното средство по тези места.
От крайречния град си купихме храна и научихме, за наше облекчение, защото винаги съществуваше възможността пазачът да ни бе излъгал от злоба, че две жени, отговарящи на описанието на Хоргул и Шизала, са минали преди няколко дни. Поинтересувахме се дали Шизала е била арестувана, но нашият информатор не беше забелязал да е била вързана.
Това беше озадачаващо. Не можехме да си обясним как Шизала би пътувала по свое желание към мрачните владения на аргзууните.
Но, както сами си казахме, колкото по-бързо ги настигнехме, толкова по-бързо щяхме да получим отговора. Те все още имаха три дни преднина.
И така, ние прекосихме реката с лодката на рибаря. Натоварихме също животните и провизиите. Преминаването отсреща се оказа трудна задача. Преди да стигнем насрещния бряг, течението ни отнесе на километри надолу по реката. Рибарят щеше да прибере лодката си по-късно. Ние я изтеглихме на брега, натоварихме храната на дахарите и ги яхнахме.
Сега се движехме през гориста местност с най-странните дървета, които бях виждал. Стволовете им не бяха солидни като тези на земните дървета, а се състояха от стотици тънки стебла, които се бяха увили едно около друго и така образуваха дънери с диаметър близо девет-десет метра. От друга страна, дърветата не бяха високи и там, където преминавахме през особено ниски горички, главите ни стърчаха над тях и аз се чувствах като великан.
Листата им пък бяха оцветени като папратта от Кримзън Плейн, но тук червеното беше само основен цвят. Имаше също нюанси на синьо, зелено и жълто, кафяво и оранжево. Останах с впечатление, че гората преминаваше през сезона на есента и видът й ми достави голямо удоволствие. Необяснимо защо ниските широкостволи дървета ми напомниха за детството.
Ако не съществуваше целта на нашето търсене, щях да отдъхна сред тях за по-дълго време.
Но се оказа, че в гората има и още нещо, с което много скоро щях да се срещна, и то щеше да ме убеди напълно, че трябва да продължаваме, без да спираме.
Пътувахме през гората вече втори ден, когато Дарнад рязко спря дахарата си и посочи мълчаливо към листата.
Нищо не видях и поклатих недоумяващо глава.
Дарнад започна да обръща своята дахара, насочвайки я обратно по пътя, по който бяхме дошли. Наподобяващото маймуна животно изпълни послушно командите. Моето го последва доста бързо, при това, сякаш беше доволно да се върне обратно.
После Дарнад пак спря и ръката му посегна към меча.
— Много късно — каза той. — Трябваше да те предупредя.
— Нито виждам, нито чувам нещо. За какво трябваше да ме предупредиш?
— Хеела.
— Хеела — какво е това хеела?
— Ето това — посочи Дарнад.
Към нас се промъкваше дебнешком звяр, роден сякаш от нощен кошмар. Кожата му беше в същите преливащи се тонове като на гората. Имаше осем крака и всеки от тях завършваше с шест извити нокътя.
Имаше две глави и всяка от тях с грамадна уста, пълна с дълги и остри като бръснач зъби и ярки, жълти очи. От туловището му излизаше общ врат, който се разчленяваше към върха, където се намираха главите.
Имаше също и две опашки, грапави и мощни, и продълговато тяло с играещи мускули.
Не приличаше на нищо, което можех да опиша. Не би трябвало да съществува такова животно, но то съществуваше.
Хеелата спря на няколко метра от нас. Докато ни оглеждаше с два чифта очи, опашките й се размахваха като камшик.