Единственото ни предимство, което можех да забележа, бе, че размерите й бяха на половината на обикновената дахара.
Но въпреки това изглеждаше опасна и ако зависеше от мен, с удоволствие щях да побягна.
Неочаквано хеелата скочи — не върху Дарнад или върху мен, а към главата на дахарата на Дарнад.
Нещастното животно изврещя от болка и страх, но това не попречи на хеелата да забие ноктите на осемте си лапи в плоската му глава и просто да увисне там, захапвайки с два комплекта зъби гръбнака на дахарата.
Дарнад започна да ръга хеелата с меча си. Опитах да му се притека на помощ, но моята дахара отказваше да помръдне.
Смъкнах се от гърба й и застанах зад хеелата. Не бях добре запознат с марсианската биология, но си избрах едно място във врата й, точно където тя на свой ред беше захапала дахарата. Известно ми беше, че повечето животни нападат места, съответстващи на техни жизненоважни части от тялото.
Забих меча.
За кратко време хеелата остана вкопчена в дахарата. После я пусна, надавайки рев на болка и страх, и се строполи върху покритата с мъх земя. Отстъпих, готов за нова атака, ако се наложеше. Но звярът се изправи, закрепи се на треперещите си крака, отдалечи се няколко крачки и падна мъртъв.
Междувременно Дарнад беше слязъл от дахарата си, която стенеше от болка и тъпчеше мъха.
От врата и главата на нещастното животно беше откъснато голямо парче кожа и месо. Не можехме с нищо да му помогнем, освен да облекчим последните му мъки.
Със съжаление гледах как Дарнад вдигна меча и я обезглави.
И така дахарата и хеелата лежаха мъртви една до друга, една безсмислена загуба на живот.
Освен това оттук нататък трябваше да яздим една дахара и въпреки че тя бе достатъчно силна да ни издържи, скоростта ни на придвижване щеше да намалее два пъти.
Очевидно, лошият късмет продължаваше да ни преследва.
Напуснахме населената от хеели гора, яхнали заедно дахарата.
Дарнад ми каза, че сме били щастливци, сблъсквайки се само с един звяр от цялата група. Характерно за хеелите било водачът да нападне пръв жертвата и ако нападението е успешно, да доведе и останалите. Ако се случело обратното — водачът да бъде убит, останалите зверове се оттегляли, преценявайки, че врагът е прекалено силен, за да рискуват с нападение. Те така и така щели да се нахранят с мъртвото тяло на водача си. В нашия случай, и с тялото на дахарата.
Изглежда също както земните хиени, хеелите са силни, но страхливи. Благодарих на провидението за тази им отличителна черта.
Въздухът стана по-студен, а небето по-мрачно. Пътувахме много дълго. Минавахме през обширна равнина, покрита с кал, начупени камъни и зловещи останки на древни руини. Краката на единствената ни дахара шляпаха в дълбоки локви, плъзгаха се по кални камъни или се препъваха в развалини на сгради.
Попитах Дарнад дали това са останки от градове на шеев, но той изрази съмнение.
— Предполагам, че тези руини някога са били обитавани от якша.
Потреперих под студения дъжд, който се сипеше върху нас.
— Кои са якша?
— Казват, че били стари врагове на шеев. Имали са общ произход.
— Само това ли знаеш?
— Това са единствените факти. Останалото е суеверие и умозаключения. — Стори ми се, че той потръпна вътрешно не от студ, а от някаква идея, която го осени.
И така продължихме, напредвайки все по-бавно през мрачната пустош. Нощем спирахме за почивка до полуразрушени стени или купчини скали. Между другото, нощта много слабо се различаваше от деня. Странни същества обитаваха тази равнина — издаваха звуци като изгубени души. Не ги виждахме, по-скоро усещахме, че са наоколо.
И така цели две седмици, докато през слабата, мъглива светлина над Пустошта на обречените видяхме да мержелеят скалите на Аргзуун.
Планините на аргзууните бяха високи и назъбени, черни и страховити.
— Като гледам местността, в която живеят — обърнах се към Дарнад, — разбирам защо аргзууните са такива. Подобен пейзаж едва ли ще породи нежност и светлина в нечия душа.
— Съгласен съм — отвърна той. И малко по-късно добави — Трябва да стигнем Портите на Гор Делпус преди падането на нощта.
— Какво представляват те?
— Входът към Пещерите на мрака. Казвали са ми, че никой не ги охранява. Страхът ни от тъмни и затворени пространства е достатъчна защита. Неколцина са се осмелили да проникнат в подземните владения на аргзууните.