Той загуби равновесие и падна. Създанието се надвеси над него с намерението да откъсне главата му. Точно в този миг видях какво мога да направя. Скочих върху гърба му, изкатерих се по плоската глава и го възседнах малко над очите.
Всичко това отне само няколко секунди, през които отчаяният аргзуун се опитваше да избяга от тракащите челюсти.
Вдигнах меча с две ръце над дясното око на Звяра.
Спуснах го с всичка сила надолу.
Стоманата потъна навътре. Главата се дръпна назад и аз полетях, но вече обезоръжен, към земята.
Звярът Н’аал се извърна отново към мен. Сега, с меча забит в окото, видът му беше още по-противен.
Воинът застана до мен с брадвата в ръка, с явното намерение да ме защитава, тъй като бях останал без оръжие.
Гадната твар издаде смразяващ рев, който отекна в шахтата. После, със зейнала уста и изваден раздвоен език, замахна към нас.
Само на сантиметри преди да ни достигне, главата изведнъж се извъртя и с рязко движение се насочи нагоре. Звярът разви цялото си тяло и се изпъна с такава сила, че за миг си помислих, че ще изскочи от шахтата. Мернах уплашените зрители и след секунда туловището се строполи долу, като едва не ни уби с тежестта си.
Мечът беше свършил работата си. Бях го умъртвил. Беше живял прекалено дълго за каквото и да е създание. Почти вярвах в свръхестествения му произход.
Без затруднение измъкнах меча от чудовищната глава.
Тогава осъзнах, че в действителност нищо не беше приключило. Все още бях затворник и макар и въоръжен, горе ни чакаха около двеста аргзууни, готови да ни унищожат при най-малък знак от Хоргул.
— Какво ще правим? — попитах новия си приятел.
— Ще ти кажа — отвърна след кратък размисъл той. — На дъното на шахтата от другата страна има един отвор, виж. — Проследих накъде сочи пръстът му. Наистина имаше отвор, достатъчен да премине човек, но не и главата на Звяра Н’аал.
— Какво е това?
— Тунел, който води към кошарите, където държат робите, като понякога ги принуждават да минават оттам, за да нахранят звяра — Приятелят ми мрачно се подсмихна. — Повече няма да дъвче човешко месо. Ела, последвай ме. Убихме Звяра Н’аал и това ще ги впечатли. Ще бъдат още по-впечатлени, когато изчезнем и с повече късмет може да успеем да се измъкнем в суматохата.
Последвах го в тунела.
Докато вървяхме, той ми каза името си — Моват Ярд от клана Моват-Тик, един от най-големите аргзуунски кланове, преди да се появи Хоргул и застане начело на народа аргзуун. Каза ми още, че макар да се страхували, сега те роптаели срещу нея. Амбициозните й планове не довели до нищо, освен до намаляване на населението.
След известно време в тунела леко просветля. Пред нас се видя нещо като решетка от дърво. Зад нея се намираше пещера, осветена от една-единствена факла.
Легнали направо на пода в пози на пълно изтощение, наблъскани един до друг като добитък, голи и мръсни, бледи и брадясали бяха останките на великата армия, пленена преди две години. Изпитах съжаление към тези около сто и петдесет недохранени, безжизнени роби. Изпитах съжаление към тях.
Моват Ярд насече с брадвата си дървената решетка и ние влязохме. Няколко глави изненадано се надигнаха. Миризмата вътре беше почти непоносима, но знаех, че не бе по тяхна вина.
Един мъж, който стоеше по-изправен от останалите и беше висок почти колкото мен, пристъпи напред. Имаше голяма брада, която се беше опитал да поддържа относително чиста, а по тялото му играеха мускули, които без съмнение бяха резултат на тренировка.
Когато заговори, гласът му се оказа дълбок и мъжествен, дори властен.
— Аз съм Карнак — каза просто той. — Какво означава това? Кои сте вие и как се озовахте тук? Как се промъкнахте покрай Звяра Н’аал?
Обърнах се не само към него, но и към всички останали. Те гледаха към нас с надежда.
— Звярът Н’аал е мъртъв! — съобщих аз. — Ние го убихме — това е Моват Ярд, мой приятел.
— Един аргзуун, твой приятел? Невъзможно!
— Напълно е възможно, фактът, че съм жив е свидетелство за това! — Усмихнах се на Моват Ярд, който направи опит да се усмихне в отговор, въпреки че като оголи зъби, резултатът беше по-скоро плашещ.
— Кой си ти? — попита брадатият, наречен Карнак.
— Аз съм странник на вашата планета, но съм тук, за да ви помогна. Искате ли да сте свободни?
— Разбира се — отвърна той. В пещерата се разнесе развълнуван шепот. Някои започнаха да се изправят, усети се оживление.