Изведнъж встрани от мен се разнесе мелодичен смях, едновременно весел и съчувствен. Ясен глас извика нещо на някакъв странен, неземен и много мелодичен език. Всъщност самото звучене на този език беше толкова прекрасно, че нямаше нужда от думи.
— Каса манхера восу!
Намалих скоростта си и погледнах в посоката на гласа.
Беше едно момиче — най-прелестното създание, което бях виждал през живота си.
Косата й падаше свободно, дълга и златна. Лицето й беше овално, с чиста, бяла кожа. Беше гола, с изключение на захваната около врата наметка, падаща около раменете й, и широк, кожен колан около кръста. На колана беше закачен къс меч и кобур, от който се подаваше дръжката на нещо като пистолет. Беше висока и с изключителна фигура. Голотата й сякаш не се натрапваше и аз веднага я възприех. Очевидно тя също я намираше за нещо нормално. Спрях, забравил за звяра зад мен, доволен само да я погледам за секунда.
Тя отново отметна глава и се засмя със същия весел смях.
Изведнъж усетих нещо мокро да ме гъделичка по врата. Замахнах с ръка, мислейки, че е някакво насекомо. Беше прекалено голямо за насекомо. Обърнах се.
Странният виолетово-зелен звяр, чудовището с циклопско око, две опашки и три рога, нежно ме ближеше.
Дали не ме опитваше на вкус? Зачудих се разсеяно, все още запленен от момичето. Съдейки по смеха й, очевидно не.
Където и да бях — в сънища или в изгубен свят — знаех, че бях побягнал в паника от кротко домашно животно. Изчервих се и се присъединих към смеха й.
След малко попитах:
— Ако не ви се стори неучтив въпроса ми, бихте ли ми казали къде се намирам?
Когато ме чу, тя смръщи леко идеално оформените си вежди и поклати глава.
— Ухой мераш? Сивне норшаса?
Опитах отново на френски, но без успех. После на немски, отново същия резултат. На испански също се оказа, че не можем да осъществим контакт. Моят латински и гръцки не бяха от най-добрите, но опитах и на тях. Падам си малко полиглот и бързо усвоявам чужди езици. Напънах се да си припомня нещо от езика на сиуксите и апахите, който бях понаучил в колежа по време на изпита ми за индианците. Но нищо не се получи.
Тя произнесе още няколко думи на нейния език и докато слушах внимателно, ми се стори, че долових слаба прилика с класически санскритски.
— Струва ми се, че и двамата имаме проблем — отбелязах аз, застанал там, със звяра зад гърба ми, ближещ ме влюбено.
Тя ми протегна ръка. Сърцето ми така биеше, че едва се помръднах.
— Прореша — изрече тя. Май искаше да отида някъде с нея, защото посочи към далечните хълмове.
Аз свих рамене, поех ръката й и тръгнах.
Ето така, ръка за ръка с най-прелестния му обитател, аз се озовах във Варнал, града на Зелените мъгли, най-прекрасния от всички прекрасни градове на Марс.
О, преди толкова хиляди години!
Втора глава
Поразяващата истина
Дори и в спомените ми Варнал е по-реален, отколкото Чикаго или Ню Йорк някога могат да бъдат. Разположен е в тиха долина между хълмовете, които марсианците наричат Зовящите хълмове. Оцветени в зелено и златисто, те са покрити с високи дървета и когато вятърът се промъква помежду им, човек чува звуци, наподобяващи нежни, далечни зовящи гласове.
Самата долина е широка и равна. Има едно относително голямо, горещо езеро. Градът е построен около езерото, над което се издигат нежни, зелени къдрици пара, които се вият около кулите на Варнал. Повечето от елегантните постройки на Варнал са високи и бели, но няколко са изградени от необикновен син мрамор, добиван наблизо. Някои имат златни нишки, което ги кара да блестят на светлината. Градът е ограден от стена от същия син мрамор със златни нишки. На кулите се веят пъстри флагчета, а на балконите седят красивите му жителки. Най-грозната от тях би могла да спечели конкурса за красота в Уинсвил, Охайо, или дори в Чикаго, или в който и да е голям град от нашия свят.
Когато за първи път попаднах във Варнал, воден от онова прекрасно момиче, аз ахнах от възхищение. Тя, изглежда, възприе реакцията ми като комплимент, какъвто и беше, усмихна се с гордост и каза нещо на неразбираемия си език.
Реших, че не сънувам, защото собственото ми въображение просто не беше способно да създаде такова видение на великолепие и красота.
Но къде бях? Тогава все още не знаех. Как бях попаднал там? И досега не мога напълно да си отговоря.