— В магазина за играчки, знаете го. Магазина зад ъгъла. Днес ги докараха.
Уебстър реши, че точно сега можеха да си тръгнат. Побъбриха си дружелюбно и весело, така че можеха да си тръгнат.
Те обаче не даваха признаци че ще си тръгват и разбра, че нямаше да го направят. Разбра го, тъй като всички внезапно започнаха да си шепнат нещо, а някой дори зашумоля с бележника си, за да прикрие шепота. Едва след това Стивън Ендрюс зададе въпроса, от който Уебстър така се страхуваше. За миг му стана приятно, че го зададе именно Ендрюс. Той обикновено се държеше дружески, а „Междупланетни новини“ предаваше получената информация обективно, без да допуска хитроумното изопачаване на смисъла й, присъщо на някои склонни към умуване журналисти.
— Господин председателю — започна Ендрюс — говори се, че човек, преминал конверсия на Юпитер, се е завърнал на Земята. Бихме искали да ви запитаме дали това е вярно.
— Вярно е — отвърна сковано Уебстър. Журналистите зачакаха и Уебстър също зачака, без да помръдне в креслото си.
— Имате ли коментар? — попита Ендрюс.
— Не — отвърна Уебстър.
Започна да оглежда лицата на присъстващите и се опита да отгатне реакцията им. Напрегнати лица, доловили част от истината, криеща се зад краткия му отказ да коментира информацията. Подсмихващи се лица, прикриващи мозъци, вече започнали да обмислят как да изопачат малкото произнесени от него думи. Сърдити лица, които гневно щяха да пишат за правото на народа да е осведомен.
— Съжалявам, господа — каза Уебстър.
Ендрюс тежко стана от креслото си.
— Благодарим ви, господин председателю — каза той.
Уебстър остана в креслото си и изчака да си тръгнат. Когато остана сам му се стори, че празната зала е изпълнена с хлад.
Ще ме разпънат на кръст, помисли си. Ще ме заковат на вратата на хамбара и няма да мога да възразя с нищо. С нищо.
Стана, прекоси стаята, отиде до прозореца и се вгледа в градината, обляна от лъчите на следобедното слънце.
При това, нямаше как да им го каже.
Рай. Рай за всички, които го пожелаят. И същевременно край на човечеството. Край на всички идеали и всички мечти на човечеството. Край на самата раса.
Върху бюрото му просветна зелена светлинка и се чу сигнал. Отиде при него.
— Какво има? — попита.
Малкият екран светна и на него се появи лице.
— Господине, кучетата току-що ме уведомиха, че във вашата резиденция е пристигнал мутантът Джо и Дженкинс го е пуснал.
— Джо? Сигурен ли си?
— Така казаха кучетата. А те никога не грешат.
— Прав си. Наистина никога не грешат — отговори бавно Уебстър.
Лицето върху екрана избледня и Уебстър тежко се отпусна в креслото.
Присегна със сковани пръсти към контролното табло и набра съчетание от цифри, без да го проверява.
На екрана се появи дом. Дом в Северна Америка, сгушил се в подножието на ветровит хълм. Сграда, оцеляла близо хиляда години. Сграда, в която много поколения Уебстърови бяха живяли, мечтали и умрели.
Високо в синевата над къщата летеше гарга и Уебстър чу или си внуши че чува граченето на птицата.
Всичко бе наред. Или изглеждаше да е наред. Къщата бе обляна от утринна светлина и върху ливадата имаше статуя. Статуята на един от неговите прадеди, отдавна изчезнал по пътя към звездите. Алън Уебстър бе първият човек, напуснал пределите на Слънчевата система на път за съзвездието Кентавър. След ден или два за там щеше да замине и експедиция, намираща се сега на Марс.
Къщата бе безмълвна и не се забелязваха каквито и да са признаци на движение.
Ръката на Уебстър докосна едно копче и екранът угасна.
Дженкинс ще се справи, рече си. Вероятно ще се справи по-добре от човек. В края на краищата, цели хиляда години е трупал мъдрост в металната си черупка. Вероятно не след дълго ще ми се обади, за да ми съобщи какво става.
Ръката му присегна и набра друго съчетание.
Изминаха няколко дълги секунди, преди на екрана да се появи лице.
— Какво има, Тайлър? — попита лицето.
— Току-що ми съобщиха, че Джо…
Джон Кълвър кимна с разбиране.
— Знам. И на мен се обадиха. Сега проверявам.
— Какво мислиш по въпроса?
Лицето на началника на Световната служба за сигурност загадъчно се намръщи.
— Може би са започнали малко да поомекват. Настъпихме доста силно Джо и останалите мутанти. Кучетата прекрасно се справиха с работата си.
— Нямаше обаче никакви признаци за подобно развитие — възрази Уебстър. — Нищо в записите не говореше за такава възможност.
— Знам ли — каза Кълвър. — През последните сто години не са направили и крачка без да я узнаем. Цялото им битие е записано на лента. Всеки техен ход бе блокиран. Първо решиха, че имат лош късмет, но после разбраха, че нещата стоят иначе. Може би най-сетне им е станало ясно, че са победени.