— Не ми се вярва — каза тържествено Уебстър. — Когато тези приятели си помислят, че са победени, по-добре ще е да си потърсиш надеждно убежище.
— Ще продължавам да следя всичко и ще те държа в течение — каза Кълвър.
Екранът избледня и се превърна в къс квадратно стъкло. Уебстър го стрелна с мрачен поглед.
Мутантите не бяха победени. Съвсем не бяха победени. И той, и Кълвър знаеха това. И все пак…
Защо Джо бе отишъл при Дженкинс? Защо не се бе свързал направо с правителството в Женева? Може би, за да запази достойнството си. Бе предпочел да установи връзката чрез робот. В края на краищата, Джо познаваше Дженкинс много отдавна.
Уебстър почувствува внезапен прилив на гордост. Гордост от това, че Джо бе отишъл при Дженкинс. Дженкинс, въпреки металното си тяло, също бе един от Уебстърови.
Гордост, помисли си Уебстър. Гордост от успехите и грешките на рода. Неговите членове винаги биваха запомняни с нещо. Джером бе лишил света от философията на Джуейн. Томас бе дарил на света принципа на космическия двигател, сега вече усъвършенствуван. Алън, синът на Томас, се бе опитал да достигне звездите и не бе успял. Брус пръв бе създал двойната цивилизация на хората и кучетата. Самият той, Тайлър Уебстър, днес бе председател на Световния комитет.
Седнал на бюрото си, стисна ръце пред себе си и се вгледа в лъчите на бледата вечерна светлина, преминаващи през прозореца.
Призна пред самия себе си, че чака. Очакваше звъна на сигналното устройство. Очакваше да го уведомят, че Дженкинс иска да го информира за разговора си с Джо. Стига само…
Стига само да успееха да постигнат разбирателство. Стига само мутантите и хората да почнеха да работят заедно. Стига само да успееха да забравят тази полуобявена война, водеща до патово положение, всички — хора, кучета и мутанти — можеха да стигнат много далеч.
Уебстър поклати глава. Такива очаквания биха били прекалени. Разликата между тях бе твърде голяма. Пропастта, която ги делеше, твърде дълбока. Хората и мутантите бяха разделени. Хората изпитваха към тях подозрение, а мутантите им отвръщаха със снизходителна търпимост. Мутантите бяха различна раса. Разклонение, отишло твърде далеч напред. Истински индивиди, които не се нуждаеха от обществото. Не се нуждаеха от човешко одобрение. Напълно им липсваше стадният инстинкт, който сплотяваше расата и бяха неуязвими към всякакъв обществен натиск.
Именно заради мутантите малката група от мутирали кучета засега не донесе особена полза на техния по-стар брат, Човека. Вече близо сто години кучетата се занимаваха със следенето на човешките мутанти, бяха се превърнали в полицейска сила, която ги държеше под око.
Уебстър се отдръпна от бюрото, отвори чекмедже и извади от там сноп листове.
Без да откъсва поглед от телевизионния екран натисна превключвателя, чрез който се свързваше със секретарката си.
— Да, господин Уебстър?
— Сега ще се свържа с господин Фоулър. Ако обаче междувременно ме потърсят…
Гласът на секретарката потреперя съвсем леко.
— Потърсят ли ви, веднага ще ви свържа.
— Благодаря — каза Уебстър.
Натисна повторно превключвателя.
Значи, вече са разбрали за това, помисли си. Сега всички хора в сградата са заели стойка с провиснали езици и очакват новини.
Кент Фоулър, отпуснал се върху стол в градината, следеше с поглед как малкият черен териер трескаво рови земята в търсене на въображаем заяк.
— Не можеш да ме измамиш, Роувър — каза Фоулър.
Кучето за миг прекрати заниманието си, погледна го през рамо с озъбена усмивка, радостно излая няколко пъти и възобнови ровенето.
— Някой от тези дни ще се издадеш — каза му Фоулър. — Ще изречеш неволно една-две думи и ще те разоблича.
Роувър продължи да копае.
Малък хитрец, помисли си Фоулър. Много съобразителен, наистина. Уебстър му е наредил да ме следи и сега играе най-добросъвестно ролята си. Дава си вид, че търси зайци, опикава храсталаците и се чеше, уж че го хапят бълхи. На пръв поглед, съвършено куче. Обаче той ми е ясен. Всичките са ми ясни.
Чуха се нечии стъпки и Фоулър се извърна.
— Добър ден — каза Тайлър Уебстър.
— Очаквах ви — каза Фоулър. — Седнете и ми кажете всичко искрено. Не ми вярвате, нали?
Уебстър се отпусна във втория стол и остави купчината листове върху скута си.
— Разбирам чувствата ви — каза.
— Не ми се вярва да ги разбирате — отсече Фоулър. — Дойдох при вас с новини, които според мен са важни. С доклад, който ми струва много повече, отколкото можете да си представите.