Отпусна ръце и раменете му увиснаха.
— Предполагам, че съм свободен — каза Фоулър. — Няма какво повече да правя тук.
Уебстър отговори с бавно кимване.
— Разбира се, че сте свободен. През цялото време бяхте свободен. Просто ви бях помолил да останете, докато направя проверка.
— И мога да се завърна на Юпитер?
— При създалата се ситуация това съвсем не е лоша идея.
— Това, което ме изненадва е, че вие не го предложихте пръв — отвърна Фоулър с горчивина в гласа. — Можеше след това да изпратите доклада ми към дело, да забравите за случилото се и да продължавате да си управлявате Слънчевата система така, както дете си играе в детска градина. Вашият род от векове прави груби грешки и хората въпреки това ви предоставят възможност да направите нови. Един от прадедите ви лиши света от философията на Джуейн, а друг възпрепятствува усилията на хората да постигнат сътрудничество с мутантите…
Уебстър отговори остро.
— Не замесвайте мен и семейството ми в тази работа, Фоулър! Става дума за нещо много по-голямо…
Фоулър обаче вече бе започнал да крещи и не се сдържаше.
— Няма да ви позволя да провалите и това. Светът и без това доста се е напатил заради вас, Уебстърови. Сега обаче ще си почине малко от вас. Ще кажа всичко пред пресата и радиото. Ще го разнеса по площадите. Ще…
Гласът му внезапно секна и раменете му увиснаха. Гласът на Уебстър бе изпълнен с леден гняв.
— Аз пък ще се боря срещу теб, Фоулър. Ще ти се противопоставя. Не мога да ти позволя да направиш това.
Фоулър вече се бе отправил към градинската врата. Уебстър, застинал в стола си, усети как една лапа докосва крака му.
— Да го спра ли, шефе? — попита Елмер. — Кажи дали да го спра.
Уебстър поклати глава.
— Не, нека си върви. Има толкова право да върши това, което иска, колкото и аз.
Хладен повей премина над градинската стена и раздипли наметалото върху плещите на Уебстър.
Мозъкът му се изпълни с думи. Думи, изречени в тази градина преди броени секунди, но всъщност идващи от вековете. Един от твоите прадеди изгуби философията на Джуейн. Друг от твоите прадеди…
Уебстър стисна юмруци, докато ноктите му се забиха в дланите.
Носим лош късмет, помисли си Уебстър. Да, това сме ние. Да, носим лош късмет на човечеството. Философията на Джуейн. Мутантите. Мутантите обаче научиха философията на Джуейн още преди векове, но никога не я използваха. Джо я открадна от Грант, а Грант посвети целия си живот на опитите да я върне, но безуспешно.
Може би тази философия не е представлявала нищо особено, опита се да се утеши Уебстър. Ако наистина представляваше нещо, мутантите щяха да я използват. От друга страна, възможно е мутантите да са блъфирали. Да не са узнали за нея нищо повече от това, което е известно на хората.
Чу се леко металическо изкашляне и Уебстър повдигна поглед. До входа бе застанал малък сив робот.
— Търсят ви, господине — каза роботът. — Вероятно е обаждането, което очаквате.
На екрана се появи лицето на Дженкинс. Старо, демодирано и грозно лице. Съвсем различно от гладките човекообразни лица на най-новите модели роботи.
— Моля ви да ме извините, господине, но се случи нещо съвсем необичайно — каза. — Дойде Джо и помоли да използува нашия видеофон, за да се свърже с вас. Не пожела да ми каже какво желае, господине. Каза, че иска просто да се обади по приятелски на един стар съсед.
— Свържи ме с него — каза Уебстър.
— Подходът му бе твърде необичаен, господине — настоя Дженкинс. — Цял час си приказва празни приказки с мен, преди да поиска връзката. С ваше извинение, господине, това ми се стори съвсем странно.
— Знам, знам. Джо е странен в много отношения.
Лицето на Дженкинс изчезна от екрана и на негово място се появи друго, лицето на Джо мутанта. Бе силно лице със сбръчкана загоряла кожа и синьосиви очи, които таяха искрици. Косата на Джо бе започнала да посребрява на слепоочията.
— Дженкинс ми няма доверие, Тайлър — каза Джо и Уебстър усети присмеха, криещ се зад тези думи.