— Да, Фоулър?
— Тръгнах си оттук разгневен, а не исках да се получи това. Реших, че може и да сте ме разбрал, а може и да не сте. Нямаше как да не се разтревожа. Дойдох тук от Юпитер с чувството, че всичките години, които прекарах там под куполите, се бяха осмислили. Че цялата скръб, която чувствувах, когато хората напускаха купола, в крайна сметка се бе оправдала. Давате си сметка, че дойдох тук с новини, които светът очакваше. За мен това бе най-прекрасното усещане и предполагах, че и вие ще го оцените по същия начин. Мислех, че и хората ще ме разберат. Че ще ме възприемат като вестител, който им съобщава, че раят е съвсем наблизо. Защото става дума именно за рай, Уебстър. За рай, а не за нещо друго…
Подпря се с ръце на бюрото, приведе се напред и гласът му премина в шепот.
— Нали си давате сметка за това, Уебстър? Нали ме разбирате?
Ръцете на Уебстър бяха започнали да треперят. Успя да ги укрие в скута си и ги стисна, докато го заболяха пръстите.
— Да — отвърна той с шепот. — Да, мисля, че разбирам.
Той наистина разбираше.
Разбираше повече от това, което бе узнал от думите. Разбираше болката, молбата и горчивото разочарование, криещи се зад тези думи. Разбираше ги така, сякаш ги бе изрекъл сам. Едва ли не сякаш бе на мястото на Фоулър.
Гласът на Фоулър се изпълни с тревога.
— Какво има, Уебстър? Какво става с вас?
Уебстър се опита да каже нещо и думите му се превърнаха в прах. Гърлото му започна да го стяга и почувствува болка над адамовата си ябълка.
Опита се отново да проговори и този път произнесе думи, макар и да бяха тихи и измъчени.
— Обяснете ми, Фоулър. Вие там научихте много неща. Неща, които хората не познават или пък познават, но съвсем слабо. Като телепатията, може би. Или пък…
— Вярно е, научих много неща — потвърди Фоулър. — Но не ги донесох със себе си. При обратната конверсия се превърнах повторно в човек и не съм нищо повече от човек. Всичко, което научих, остана там. У мен останаха само бледи спомени и един своеобразен… един своеобразен копнеж.
— Искате да кажете, че вече не притежавате способностите, които имахте като лопер?
— Нито една от тях.
— Не бихте ли могли да ме накарате да схвана нещо, което искахте да разбера? Така, че да се почувствам както се чувствате вие.
— Невъзможно е.
Уебстър присегна и нежно докосна калейдоскопа. Той се претърколи и след миг отново застина.
— Защо се върнахте? — попита Уебстър.
— За да си изясним отношенията — отвърна Фоулър. — За да ви обясня, че не ви се сърдя. Да ви помогна да схванете, че и аз имам позиция. Че става дума просто за различие в мненията и за нищо повече. Смятах, че ще можем да се разберем.
— Разбирам. Все още ли смятате да уведомите всички хора за това?
Фоулър кимна утвърдително.
— Длъжен съм да го направя, Уебстър. Не можете да не ме разберете. Възприех това като… като своеобразна религия. Говоря ви за нещо, в което вярвам. Вярвам, че трябва да разкажа на хората за съществуването на един по-добър свят и един по-добър живот. Длъжен съм да ги поведа към него.
— Като месия — допълни Уебстър.
Фоулър се изправи.
— Тъкмо от това се страхувах. Присмехът не е…
— Не ви се присмивах — отвърна му почти любезно Уебстър.
Взе калейдоскопа, поглади цилиндъра с длан и се замисли. Все още не, рече си. Все още не. Ще трябва да си помисля. Дали наистина желая той да ме разбере така добре, както аз го разбирам!
— Виж какво, Фоулър — рече той. — Нека отложим това с ден или два. Почакайте малко. Само ден или два. След това ще поговорим отново.
— Вече чаках достатъчно дълго.
— И все пак, ще ми се да поразсъдите върху следното: Човекът се е появил преди милион години, първоначално в облика на животно. След това постепенно се е изкачвал по културната стълбица. Бавно и болезнено започнал да си изгражда определен начин на живот, определена философия, определен подход към труда. Напредъкът му бил геометричен. Днес прави много повече от това, което е правил вчера. Утре ще направи много повече от това, което прави днес. За пръв път в своята история човек започва действително да постига успехи. След успешния старт за пръв път постига истинско ускорение, ако мога да се изразя така. За много по-малко време ще измине много по-голямо разстояние от това, което е изминал досега.
Може би животът му съвсем не е така приятен, като този на Юпитер. Може би въобще не може да се сравни с него. Може би човечеството е нещо сиво и невзрачно в сравнение с формите на живот на Юпитер. Но все пак, животът на човека е нещо, което му принадлежи. Нещо, за което се е борил. Нещо, което е създал сам. Човек е господар на своята съдба.