— Да, знам. Голяма полза извлекли хората от тези мечтания, няма що — каза сърдито Шедоу.
Това си е самата истина, помисли си Ебинизър. Вече не останаха много хора Останаха само мутантите, които се крият в своите кули и се занимават с нещо неизвестно. Остана и малка колония от истински хора, които живеят в Женева Останалите отдавна заминаха за Юпитер и се превърнаха в нечовешки същества.
Бавно и с вече провиснала опашка Ебинизър се обърна и тръгна обратно по пътеката.
Жалко за зайчето, помисли си. Бе наистина много мило и бягаше много умело. Не бе и уплашено. Бях го гонил много пъти и то знаеше, че не мога да го настигна.
Въпреки това, не успя да намери в себе си сили да укори вълка. За него заякът не бе просто животинче, което можеш да преследваш само за удоволствие. Вълците не разполагаха със стада, осигуряващи им месо и мляко, нито пък с ниви, засети с пшеницата, от която се произвеждаха кучешки бисквити.
— Знам какво трябва да направя — промърмори сърдитият Шедоу, вървящ по петите му. — Ще кажа на Дженкинс, че ти избяга. Добре знаеш, че през това време от теб се очакваше да слушаш.
Ебинизър не каза нищо и продължи да върви по пътеката. Знаеше, че Шедоу бе прав. Вместо да преследва зайци, в това време трябваше да седи в дома на Уебстър и да се ослушва. Да се опита да долови нещата, до които имаше достъп. Не само звуците, но и уханията и присъствието на нещо, което бе наблизо. Когато си застанал до стена и се вслушваш в нещата, които стават от другата й страна, ти ги чуваш. Само дето понякога звуците са съвсем тихи и приглушени, струват ти се далечни и са трудни за долавяне. Още по-трудно е да се разберат.
Това е животинското начало, което се обажда в мен, помисли си Ебинизър. Това е старото куче, което се чеше, когато го хапят бълхи, гризе кокали и рови дупки в търсене на къртици. Именно то ме изпраща да преследвам зайци във времето, когато би трябвало да се ослушвам. То ме кара да се разхождам из гората в часовете, когато би трябвало да чета старите книги, наредени по рафтовете на стената на кабинета.
Всичко стана твърде бързо, каза си. Появихме се твърде бързо. Наложи ни се да се появим прекалено бързо.
На Човека са му били нужни хилядолетия, за да превърне ръмженето си в зачатъци на членоразделна реч. Хилядолетия, за да открие огъня. Хилядолетия, за да открие лъка и стрелата. Хилядолетия, за да се научи да обработва земята и прибира реколтата. Хилядолетия, за да се пресели от пещерата в дом, изграден от самия него.
Ние пък само след малко повече от хиляда години от деня, когато се научихме да говорим, започнахме да се оправяме сами, ако изключим Дженкинс.
Гората започна да става по-рядка. Възлестите дъбове, растящи по склона на хълма, наподобяваха заблудили се прегърбени старци.
Домът на хълма бе ниска сграда, притиснала се в земята и сякаш вкоренила се в нея. От старост бе придобил цвета на нещата, които го обграждаха. Цвета на трева, цветя и дървета, цвета на небето, вятъра и времето. Бе дом, изграден от хора, които така бяха обичали него и обкръжаващата го среда, както днес ги обичаха кучетата. Бе изграден от превърнал се в легенда род, чиито представители, живяли и умирали в него, бяха оставили в столетията следа, подобна на тази на метеор. От хора, дарили сенките си на преданията, които днес се разказваха около горящото огнище през бурните нощи, когато вятърът виеше под покрива. Предания за Брюс Уебстър и за първото куче Натаниел. За човека на име Грант, заръчал на Натаниел да поеме щафетата. За друг човек, опитал се да достигне звездите и за стареца, който бе очаквал неговото завръщане, излязъл с инвалидната си количка на ливадата. Предания за страшните мутанти, които кучетата бяха следяли дълги години.
Днес хората си бяха заминали, родът се бе превърнал само в име и кучетата бяха поели щафетата, така, както някога Грант бе заръчал на Натаниел.
„Все едно, че вие сте вече хората. Все едно, че кучетата са вече хора.“ Тази заръка бе запомнена цели десет века и сега часът за изпълнението й бе настъпил.
Когато хората напуснаха къщата, в нея дойдоха кучетата. Напуснаха и най-отдалечените краища на земята и се събраха в мястото, където някога първото куче бе произнесло първата дума. Където някога първото куче бе прочело първия ред печатано слово. Завърнаха се в дома на Уебстър, където много отдавна един човек бе мечтал за цивилизация, в която хората и кучетата щяха да се придвижват през вековете, хванати ръка за лапа.
Стараем се, каза Ебинизър, сякаш разговаряше с някого. Продължаваме да се стараем.