Това бе истина. Течността вървеше леко и имаше странен привкус, наполовина металически, наполовина предизвикващ екстаз.
Уебстър доближи стол към този на Сара, седна и я погледна.
— Това място е много приятно — каза Сара. — Дело е на Рандъл, нали?
Уебстър кимна утвърдително. — Бе му толкова забавно, че едва не се наложи да го прогоня с тояга. Колкото до роботите му, по-смахнати са от него.
— Обаче умее да създава прекрасни неща. Направи за Куентин марсианска стая, която е наистина неземна.
— Знам — каза Уебстър. — Бе решил и за мен да направи нещо подобно. Камера в дълбокия космос, според него много подходяща за размишления. Разсърди ми се, когато му отказах.
Разтри опакото на лявата си ръка с десния си палец, без да откъсва поглед от синевата над океана. Сара се наведе и отмести палеца му.
— Все още имаш брадавици — каза тя.
Той се усмихна.
— Да. Можех да ги отстраня, обаче все не ми стигаше време. Предполагам, че съм бил много зает. Вече свикнах с тях и започнах да ги възприемам като част от себе си.
Тя остави палеца му и той продължи разсеяно да разтрива брадавиците.
— Наистина бе много зает — каза му тя. — Отдавна не те бях виждала. Как върви книгата?
— Вече съм готов да я напиша — отговори Уебстър. — Започнах да разпределям съдържанието по глави. Днес отново проверих нещо, в което трябваше да съм съвсем сигурен. Под старата сграда на Слънчевата администрация има някаква защитна система. Намира се в контролна стая. Натискаш един лост, и…
— И какво?
— Не знам — отвърна Уебстър. — Навярно е нещо впечатляващо. Би било редно да се опитам да разбера какво е, но не ми стигат сили за това. Вече двадесет години се ровя из прахуляците и това взе да ми поомръзва.
— Изглеждаш разочарован, Джон. Уморен. Не би трябвало да изпитваш умора. Нямаш причини за това. Би следвало да се чувствуваш добре. Искаш ли още една чаша?
Той поклати глава.
— Не, Сара, благодаря. Не съм в настроение. Страх ме е, Сара. Страх ме е.
— Изпитваш страх?
— Да, от това помещение — отвърна Уебстър. — От илюзиите. От огледалата, създаващи усещане за разстояние. От вентилаторите, прекарващи въздуха през солена струя. От помпите, които създават вълни. От синтетичното слънце. От това, че ако то не ми харесва, достатъчно ще е да натисна една ръчка и ще бъде заменено от луна.
— От илюзиите — повтори Сара.
— Да, от тях. Само те са ни останали. Не ни останаха истинска работа и истински занимания. Не ни остана нищо, което да си заслужава да работим за него. Не ни остана място, където да отидем. Цели двадесет години работих над една книга, която никой няма да прочете. От хората не се иска нищо друго, освен да заделят време за прочитането й, обаче няма да го направят. Все едно им е. От тях се иска само да дойдат при мен и да ми поискат копие. А и да не дойдат, с удоволствие бих отишъл да я занеса лично на някого, който би желал да я прочете. Никой обаче няма да го направи. И моята книга ще се озове върху лавицата, за да прави компания на останалите книги. И какво ще получа аз от всичко това? На какво съм посветил двадесет години труд, двадесет години самозалъгване и двадесет години отклоняване от нормалното?
— Разбирам те — каза тихо Сара. — Последните ми три картини…
Той я стрелна с поглед.
— Виж, Сара…
Тя поклати глава.
— Не, Джон. Никой не прояви интерес към тях. Старомодни са. Натурализмът е вече изживян етап. Сега е на мода импресионизмът…
— Прекалено сме богати — каза Уебстър. — От всичко имаме по много. Разполагаме с всичко и с нищо. След като човечеството замина за Юпитер, малцината, останали тук, наследиха Земята, която изведнъж се оказа прекалено голяма за тях. Не можаха да се справят с нея. Не успяха да я поставят под свой контрол. Мислеха, че я притежават, обаче всъщност те се оказаха притежаваните. Притежавани и смазани от нещата, които си бяха отишли.
Тя протегна ръка и докосна неговата.
— Бедни ми Джон — каза тя.
— Не можем да продължаваме да си затваряме очите — каза той. — Някой ден някой от нас трябва да погледне истината в очите и да започне всичко отначало. От нула.
— Аз…
— Да, Сара, какво има?
— Дойдох, за да се сбогувам с теб.
— Да се сбогуваш?
— Да. Ще потъна в Сън.
Ужасен, той рязко се изправи.
— Не, Сара, няма да направиш това!
Тя се засмя и смехът й бе пресилен.
— Защо не ме придружиш, Джон? Това ще ни отнеме само няколкостотин години. Може би всичко ще бъде различно, когато се събудим.
— Това, че никой не е проявил интерес към картините ти, не е причина…
— Ти вече го каза преди малко, Джон. Живеем само с илюзии. Знам, че е така и друго решение не ми дойде на ум.