— Сънят също е илюзия.
— Така е, обаче ти не го съзнаваш. Струва ти се, че е истински. Нямаш задръжки и нямаш страхове, ако изключим съзнателно планираните. Сънят е естествен, Джон. По-естествен от живота. Отидох в Храма и там ми обясниха всичко.
— А когато се събудиш?
— Когато се събудиш, ще си се приспособил. Ще бъдеш нагоден към живота на която и да е ера, в която се събудиш. Сякаш вечно си го живял. Нищо чудно това да е нещо по-добро. Кой може да знае? Дано да е нещо по-добро.
— Няма да е нещо по-добро — каза й мрачно Джон. — Освен ако някой измисли нещо. Хората, които бързат да се укрият в Съня, нямат достатъчно воля, за да се раздвижат.
Тя се отпусна в стола си и той се засрами.
— Извинявай, Сара. Нямах пред вид теб. Нямах пред вид конкретно никого. Имах пред вид всички ни.
Палмите започнаха да нашепват нещо, а малките локвички вода, донесена от прилива, заблестяха на слънцето.
— Не смятам да те разубеждавам — каза Уебстър. — Ти очевидно вече си размишлявала за това и знаеш какво искаш.
Човешката раса не винаги се е държала така, помисли си той. Преди хиляда година по такива въпроси хората щяха да спорят. Появи се обаче джувейнизмът и сложи край на всички дребнави караници. Джувейнизмът сложи край на много неща.
— Винаги съм си мислила, че ако бяхме останали заедно… — започна нежно Сара.
Той я прекъсна с нетърпелив жест.
— И това е едно от нещата, които изгубихме. Още едно от нещата, от които човекът неразумно се лиши. Само си помисли от колко много неща се лишихме: от семейни връзки и от работата си, от труда си и от целите си.
След това я погледна в очите.
— Сара, ако желаеш да се завърнеш…
Тя поклати глава.
— Безсмислено е, Джон. Изминаха толкова много години…
Той кимна с разбиране. Бе безсмислено да отрича. Тя стана и му подаде ръка.
— Ако някога и ти решиш да избереш Съня, провери моята дата. Ще поискам да ти запазят място до мен.
— Не вярвам, че ще го направя — отговори й.
— В такъв случай, довиждане, Джон.
— Почакай малко, Сара! Ти не ми каза и дума за нашия син. Едно време се срещахме често с него, обаче…
Тя се засмя.
— Том вече е почти възрастен човек, Джон. И това е най-странното. Той…
— Отдавна не съм го виждал — повтори Уебстър.
— Това не трябва да те учудва. Рядко се задържа в града. Хобито му е нещо, което вероятно е наследил от теб, предполагам. Сега е нещо като първооткривател, друга дума не ми идва на ум.
— Имаш пред вид някакво изследване? Нещо необичайно?
— Необичайно е, но не е изследване. Живее в гората заедно с няколко свои приятели. Носят си само малко сол, лъкове и стрели… Да, наистина е странно — призна Сара. — Обаче му е много забавно. Твърди, че научава нещо. И изглежда много здрав. Заприличал е на вълк. Силен, строен и с увереност в погледа.
След това стана и си тръгна.
— Ще те изпратя до изхода — каза Уебстър.
Тя поклати глава.
— Бих предпочела да не го правиш.
— Забрави си каната.
— Задръж я, Джон. Там, където отивам, няма да ми трябва.
Уебстър постави на главата си пластмасовата „мислеща шапчица“, и натисна превключвателя на пишещата машина върху бюрото му.
Глава двадесет и шеста, помисли си. Машината затрака и написа „Глава XXVI“.
Уебстър подреди мислите си, припомни си фактите, определи последователността на тяхното излагане и започна работа. Пишещата машина забръмча, затрака и продължи своята дейност:
„Машините продължиха да работят, обслужвани от роботите, които ги бяха обслужвали и преди, продължиха да произвеждат всичко, което бяха произвеждали дотогава.
Роботите работеха така, сякаш знаеха, че трудът бе тяхно задължение и право, продължиха да изпълняват всичко, за което бяха предназначени.
Машините и роботите продължиха да работят и да произвеждат блага, сякаш имаше хора, които да ги използуват. Сякаш на Земята все още имаше милиони хора, а не едва пет хиляди души.
Петте хиляди, останали на Земята по своя воля или изоставени, внезапно се превърнаха в господари на свят, настроен да обслужва милиони. Установиха, че са станали стопани на богатства и услуги, само до преди няколко месеца предназначени за милиони.
Нямаше правителство, а и не съществуваше нужда от него, тъй като всички престъпления и злоупотреби, които дотогава то предотвратяваше, сега бяха предотвратени от внезапното богатство, наследено от петте хиляди. Няма човек, който ще краде, когато може да си вземе каквото пожелае без да го обвинят в кражба. Няма човек, който да се кара със съседа си за имот, когато целият свят се е превърнал в имот, достъпен за всекиго. Правото на собственост само за нощ се превърна в безсмислена фраза в един свят, където за всички имаше достатъчно.