В главата му се появиха късчета от спомени за легендите, които дълги години се бяха натрупали за дома на рода Уебстър; Бе имало робот на име Дженкинс, обслужвал рода от деня на неговото появяване. Бе имало и старец, седящ на двора в инвалидна количка и очакващ син, който така и не се завърнал. Бе имало и проклятие, тегнещо над къщата, заради това че там бяха лишили света от философията на Джувейн.
В един от ъглите на стаята се бе сгушил видеофонът, вече почти забравена мебел, тъй като много рядко се използуваше. Нямаше и нужда да се използува, тъй като целият свят се бе събрал тук, в град Женева.
Уебстър стана, тръгна към него, спря се и се замисли. Цифровите съчетания бяха записани в бележника, но къде бе той? По всяка вероятност, някъде в бюрото му.
Отиде при бюрото и започна да проверява съдържанието на чекмеджетата. Бе обхванат от възбуда и движенията му бяха нервни и резки, досущ като на териер, копаещ в търсене на кокал.
Старият робот Дженкинс почеса металната си брадичка с метални пръсти. Винаги правеше това, когато бе загрижен за нещо. Бе придобил този безсмислен и разкриващ раздразнение жест от дълго общуване с човешката раса.
Отново погледна малкото черно куче, седнало на пода до него.
— Значи, вълкът се е държал дружески и ти е предложил заека — каза Дженкинс.
Ебинизър възбудено се размърда.
— Бе един от тези, които нахранихме миналата зима. Един от глутницата, която дойде в дома и се опитахме да опитомим.
— Би ли го разпознал, ако го видиш?
Ебинизър кимна утвърдително.
— Усетих миризмата му и я запомних — каза той.
Шедоу провлече крака по пода.
— Виж, Дженкинс, няма ли да го накажеш? Трябваше да стои тук и да се ослушва, а той избяга. Излезе да гони зайци…
Гласът на Дженкинс стана строг.
— Ти заслужаваш наказание заради поведението си, Шедоу. Даден си на Ебинизър и би трябвало да си част от него. Ти не си личност. Ти си просто ръцете на Ебинизър. Ако той имаше ръце, нямаше да си му нужен. Ти не си негов наставник или негова съвест. Ти си просто негови ръце. Не забравяй това.
Шедоу раздразнено отново провлече крака.
— Ще избягам — рече.
— Ще се присъединиш към дивите роботи, така ли? — попита Дженкинс.
Шедоу кимна утвърдително.
— Те ще се зарадват на пристигането ми. Занимават се със сериозни неща и им трябват помощници.
— Веднага ще те претопят като старо желязо — каза му кисело Дженкинс. — Не притежаваш обучение или умения, които да те превърнат в един от тях.
След това се обърна към Ебинизър.
— Разполагаме и с други роботи — рече.
Ебинизър поклати глава.
— Нямам нищо против Шедоу. Мога да се справя с него. Познаваме се добре. Благодарение на него не съм ленив, винаги ме държи във форма.
— Добре — каза Дженкинс. — Щом ще бягате, бягайте заедно. Ако отново отидеш да преследваш зайци, Ебинизър и пак налетиш на този вълк, опитай се да го култивираш.
Лъчите на слънцето, процеждащи се през прозореца, изпълниха старата стая с топлотата на късна пролетна вечер.
Дженкинс спокойно се намести в креслото и се вслуша в звуците, които идваха отвън: дрънченето на хлопатарите на кравите, джавкането на палетата и тъпите удари на брадвата, с която цепеха дърва за камината.
Мило малко клетниче, помисли си Дженкинс. Измъква се от къщи, за да преследва зайци, вместо да стои тук и да се ослушва. Той и събратята му отидоха твърде далеч за твърде малко време. Ще трябва да внимавам. Не бива да допускам да се преуморяват. Като настъпи есента, ще прекъсна занятията за седмица-две и ще ги посветим на преследването на съсели. Ще им дойде много добре.
Разбира се, някога ще настъпи ден, когато няма да преследват съсели и зайци. Денят, в който кучетата най-сетне ще опитомят всички живи същества, които ще се превърнат в мислещи, разговарящи и работещи създания. Смела мечта, която няма да се осъществи скоро. Всъщност, не е по-смела от някои от мечтите на човека, помисли си Дженкинс.
Може би тази мечта бе дори по-добра от мечтите на човека, тъй като в нея нямаше нищо от безцеремонността на човешката раса, нищо от насажданата от нея бруталност.
Нова цивилизация, нова култура, нов начин на мислене. Мистични и изпълнени с видения. И хората бяха имали видения. Кучетата щяха да се опитат да докоснат тайните, които човек бе пренебрегнал като нещо недостойно за неговото време, като грубо суеверие, лишено от научна основа.
Имаше неща, които вдигаха шум през нощта. Неща, които шетаха около къщата и караха кучетата да се будят и ръмжат, а пък на другия ден не се откриваха никакви стъпки в снега. Освен това, когато някой умреше, кучетата започваха да вият