Кучетата знаеха. Кучетата знаеха много неща още преди да ги научат да говорят и да им поставят контактни лещи, за да четат. Кучетата не бяха извървяли дългия път на човека, тъй като не бяха циници и скептици. Кучетата вярваха в нещата, които чуваха и усещаха.
Кучетата не бяха измислили суеверията като средство да се защитиш от нещата, които не виждаш.
Дженкинс се извърна към бюрото, взе писалка и се наведе над бележника, разтворен пред него. Почна да пише и перото заскърца.
„Ебинизър докладва, че един вълк проявил дружелюбно отношение към него. Препоръчвам на Съвета да освободи Ебинизър от ослушване и да му възложи да установи контакт с вълка.“
Вълците биха били добри приятели, помисли си Дженкинс. От тях биха се получили чудесни съгледвачи. По-добри от кучетата. Те са по-силни, по-бързи и по-ловки. Биха могли да следят дивите роботи от другата страна на реката и да освободят кучетата от това задължение. Биха могли и да наблюдават замъците на мутантите.
Дженкинс поклати глава, В тези дни на никого не можеше да се има доверие. С роботите на пръв поглед всичко бе наред. Държаха се приятелски, понякога се отбиваха в къщата, понякога помагаха. Всъщност, държаха се добросъседски. Но знаеше ли се какво можеше да се очаква от тях? Освен това, строяха машини.
Мутантите също не пречеха на никого. Всъщност, бяха почти незабележими. Но и те трябваше да бъдат държани под око. Не се знаеше каква дяволска работа бяха способни да измислят. Не биваше да се забравя и какво бяха сторили на хората Изиграха им мръсен трик с джувейнизма. Съобщиха им го точно в момента, когато щеше да обрече расата на гибел.
Хората. Приемахме ги като богове, а ни напуснаха. Оставиха ни да се оправяме сами. Шепа хора живеят в Женева, но няма защо да ги смущаваме, тъй като не се интересуват от нас.
Дженкинс остана да седи неподвижно в полумрака, замисляйки се за уискитата, които бе поднасял. За заръките, които бе изпълнил. За дните, в които хора от рода Уебстър бяха живяли и умирали сред тези стени.
Сега Дженкинс се бе превърнал в изповедник на кучетата. Мили малки създания. Умни и съобразителни дяволчета. И старателни, при това.
Чу се тихо иззвъняване и Дженкинс рязко се изправи. Звънът се повтори и върху видеофона проблясна зелена светлинка. Дженкинс, застинал неподвижно, не откъсваше поглед от примигващата светлинка, като не можеше да повярва на очите си.
Някой звънеше!
След близо хиляда години някой бе позвънил!
С несигурни крака направи няколко крачки напред, отпусна се в креслото, присегна към превключвателя и го натисна с треперещи пръсти.
Стената пред него се изпари и видя насреща си човек, седнал зад бюро. Зад човека пламъците на запалена камина осветяваха стая с високи прозорци от цветно стъкло.
— Ти трябва да си Дженкинс — каза човекът, и Дженкинс откри нещо в чертите му, което го накара да трепне.
— А вие… вие сте…
— Аз съм Джон Уебстър — каза човекът.
Дженкинс положи ръце върху видеофона и застина. Неподхождащите на робот чувства, появили се в металното му тяло, го уплашиха.
— При всякакви обстоятелства щях да ви разпозная — каза роботът. — От външността ви личи, че сте един от тях. Бих могъл да разпозная всеки един от вас. Дълго време работих за вас. Поднасял съм ви напитки и…
— Да, известно ми е — каза Уебстър. — Името ти е известно на целия ни род. Не сме те забравили.
— Вие в Женева ли сте, Джон? — попита Дженкинс и веднага поправи грешката си. — Исках да кажа, господине.
— Няма значение — каза Уебстър. — По-добре ме наричай Джон. Да, в Женева съм. Бих се радвал обаче да те видя. Питам се дали това е възможно.
— Искате да кажете, че бихте дошъл тук?
Уебстър кимна утвърдително.
— Мястото обаче е препълнено с кучета, господине.
Уебстър се усмихна.
— За говорещите кучета ли става дума?
— Да — потвърди Дженкинс. — Те ще се радват да ви видят. Знаят всичко за рода ви. Нощно време се събират и се приспиват с разкази за старото време. Освен това…
— Да, Дженкинс?
— Освен това и аз ще се радвам да ви видя. Тук се чувствам толкова самотен!
Бог бе пристигнал.
Ебинизър, затаил се в мрака, потреперя при тази мисъл. Ако Дженкинс разбере, че съм тук, ще ме набие и то напълно основателно. Дженкинс каза, че трябва да оставим госта на мира, поне за малко.
Ебинизър пристъпи напред с меките си лапи и подуши вратата на кабинета. Вратата бе отворена. Съвсем леко, но отворена.
Притисна се върху пода и се вслуша. Не чу нищо. Усети миризма, непозната остра миризма, от които космите на гърба му настръхнаха и изпита бурен екстаз.