Бързо надникна през рамо, но не забеляза никакво движение. Дженкинс бе в столовата и обясняваше на кучетата как трябва да се държат, а пък Шедоу бе някъде навън и се занимаваше със свои си роботски дела.
Бавно и предпазливо Ебинизър побутна вратата с нос и тя се разтвори още по-широко. Още едно побутване, и тя се оказа наполовина отворена.
Човекът бе седнал в креслото срещу камината. Бе кръстосал дългите си крака и скръстил ръце върху стомаха си.
Ебинизър се притисна още по-плътно към пода и неволно издаде тих стон.
Джон Уебстър чу този звук и рязко се изправи.
— Кой е там? — попита.
Ебинизър застина върху пода и усети как от туптенето на сърцето му тялото му едва не затреперя.
— Кой е там? — попита отново Уебстър и едва тогава забеляза кучето.
Гласът му бе топъл, когато проговори отново.
— Ела тук, приятелю. Заповядай.
Ебинизър не помръдна. Уебстър щракна с пръсти.
— Няма да ти сторя зло. Ела насам. Къде са останалите?
Ебинизър се опита да се изправи или поне да запълзи по пода, обаче костите му бяха станали гумени, а по жилите му потече вода. Видя, че човекът с големи крачки се отправи към него.
Видя как човекът се навежда към него, почувствува силни ръце под тялото си и разбра, че човекът го повдига. Силната миризма, която бе усетил пред полуразтворената врата, омайващата миризма на Бог, изпълни ноздрите му.
Ръцете го притиснаха плътно към странната тъкан, която човекът използуваше вместо козина и се чу глас. Глас без думи, който го успокояваше.
— Значи, дойде да ме видиш — каза Джон Уебстър. — Избяга от останалите и дойде да ме видиш.
Ебинизър събра сили и се опита да кимне.
— Нали не ми се сърдиш? Нали няма да кажеш на Дженкинс?
Уебстър поклати глава.
— Няма да кажа на Дженкинс, разбира се.
Човекът седна и Ебинизър се устрои в скута му и погледна лицето му. Бе силно лице с остри черти, подчертани от светлината на пламъците.
Ръката на Уебстър се повдигна и погали главата на Ебинизър. Той изскимтя от кучешко щастие.
— Все едно, че се връщам у дома — рече Уебстър замислено, тъй като не се обръщаше към кучето. — Струва ти се, че отново се завръщаш у дома, след като дълго време си отсъствувал. Отсъствувал си толкова дълго, че не можеш да познаеш къщата. Не можеш да познаеш мебелите и разположението на стаите. Чувствуваш обаче, че това е старо родно място и ти е приятно, че си тук.
— Тук ми е приятно — каза Ебинизър, като имаше пред вид скута на човека.
Той обаче не го разбра.
— Разбира се, че ти е приятно — каза. — Това е колкото мой дом, толкова и твой. Всъщност, може би в по-голяма степен е твой, тъй като ти остана тук да го пазиш, докато аз забравих за него.
Потупа Ебинизър по главата и подръпна ушите му.
— Как се казваш? — попита.
— Ебинизър.
— И с какво се занимаваш, Ебинизър?
— Ослушвам се.
— Ослушваш се?
— Да, това ми е работата. Ослушвам се за коблита.
— И чуваш ли ги?
— Да. Понякога. Много не ме бива за това. През това време си мисля за зайци и не обръщам много внимание на други неща.
— Какви звуци издават коблитата?
— Различни. Някой път вървят, а друг път просто блъскат нещо. Понякога разговарят. Най-често обаче мислят.
— Виж, Ебинизър, не мога да разбера къде се намират тези коблита.
— Не се намират никъде. По-точно, никъде на тази земя — каза Ебинизър.
— Не разбирам.
— Представи си голяма къща — каза Ебинизър. — Голяма къща с много стаи. С врати между стаите. Ако си в една стая, можеш да чуеш този, който е в другата стая, но не можеш да отидеш при него.
— Можеш — каза Уебстър. — Стига само да отвориш вратата.
— Там е работата, че не можеш да отвориш вратата — каза Ебинизър. — Дори не знаеш за съществуването на врата. Мислиш си, че стаята, в която се намираш, е единствената стая в цялата къща. А и дори да знаеш за съществуването на врата, няма как да я отвориш.
— Ти сякаш говориш за други измерения.
Ебинизър смръщи чело и се замисли.
— Измерения. Тази дума не ми е известна. Обяснявам ти нещата така, както ни ги обясни Дженкинс. Каза, че всъщност не става дума за истински дом и истински стаи и че нещата, които чуваме, вероятно не приличат на нас.
Уебстър кимна с разбиране. Така трябваше да се действа. Спокойно, без да се бърза. Без да се объркват кучетата с големи думи. Нека първо си избистрят понятията, а после ще се открие необходимата научна терминология. Всъщност, би трябвало да се създаде нова терминология. Ето, вече бяха измислили нова дума — коблита. Коблита — нещата отвъд стената. Нещата, които човек чува, но не е в състояние да идентифицира. Обитателите на съседната стая.