Коблита.
Ако не се пазиш, ще те хванат коблитата.
Такава би била човешката реакция. Не можеш да разбереш нещо. Не можеш да го видиш. Не можеш да го пипнеш. Не можеш да го анализираш. Следователно, няма го. Следователно, не съществува. То е призрак, таласъм, кобли.
Коблитата ще те хванат, ако…
Така е по-просто. По-удобно. Страх ли те е? Да, обаче на светло забравяш за страха. Престава да те плаши или потиска. Ако направиш усилие на волята, ще си внушиш, че го няма. Превърни го в призрак или таласъм, и можеш да му се присмееш. На дневна светлина.
Топъл и влажен език облиза брадичката на Уебстър и Ебинизър се размърда от удоволствие.
— Харесваш ми — каза Ебинизър. — Дженкинс никога не ме е държал така. Никой не ме е държал така.
— Дженкинс е зает — каза Уебстър.
— Знам, че е зает — потвърди Ебинизър. — Записва си разни неща в един тефтер. Неща, които кучетата чуваме, когато се ослушваме и неща, които следва да правим.
— Чувал ли си нещо за рода на Уебстър? — попита човекът.
— Разбира се. Ние знаем всичко за тях. Ти си един от този род. Не знаехме, че негови представители са оцелели.
— Оцелели са — каза Уебстър. — Тук открай време живее един от тях. Дженкинс е един от представителите на рода.
— Не ни е казвал това.
— Не е искал да го каже.
Огънят бе угаснал и стаята бе тъмна. Умиращите пламъци чертаеха малки светлинки по стените и пода.
Имаше още нещо. Чуваха се леки шумоления и прошепвания, сякаш стените говореха. В стените на старата къща бяха вградени много живот и много спомени. Къщата бе просъществувала две хиляди години. Бе построена така, че да оцелее и оцеля. Бе построена, за да бъде дом и продължаваше да е дом. Надеждно място, което те обгръщаше с ръце, затопляше те и те приемаше като свой.
В мозъка му закънтяха стъпки. Стъпки от отдавнашни времена. Стъпки, затихнали преди векове. Стъпките на Уебстърови. На хората, вървяли тук преди мен. На онези, които са били обслужвани от Дженкинс от деня на раждането им до часа на смъртта им.
Историята. Историята бе тук. История, криеща се в завесите и спускаща се върху пода, таяща се в ъглите и наблюдаваща го от стените. Жива история, която човек може да почувствува с костите си, та и с гърба си, усещащ силата на погледите на отдавна умрели очи, гледащи те през нощта.
Още един Уебстър. Май много не чини. Май нищо не струва. Породата се е изчерпала. Вече не сме това, което сме били някога. Може би съм последният й представител.
Джон Уебстър се размърда.
— Не, не съм последният — каза. — Нали имам син?
Е, разликата не е голяма. Казва, че има син. Но едва ли струва много…
Уебстър понечи да стане от стола. Ебинизър насмалко не падна от скута му.
— Това не е вярно — извика Уебстър. — Синът ми…
Синът му живееше в гората и си играеше с лъкове и стрели. Играеше игри и се веселеше.
Хоби. Сара бе казала, че е хоби, преди да отиде на Хълма и да заспи за сто години.
Хоби, а не работа. Не начин на живот. Не потребност.
Хоби.
Изкуствено нещо. Нещо без начало и без край. Нещо, което човек можеше да престане да прави във всеки момент без някой да забележи.
Като например приготвянето на рецепти за различни видове напитки.
Като да се разхождаш в компанията на група побъркани роботи и да молиш хората да ти позволят да декорираш домовете им.
Като написването на история, от която никой не се интересува.
Като например да си играеш на индианец, на пещерен човек или на първооткривател и да се забавляваш с лъкове и стрели.
Като измислянето на столетни сънища за уморени от живота мъже и жени, стремящи се към нещо вълшебно.
Човекът в креслото бе вперил взор в нищото, разстилащо се пред очите му. В страшното и ужасяващо нищо, което го очакваше утре. И в следващото утре.
Разсеяно събра ръце и десният му палец докосна опакото на лявата му ръка.
Ебинизър се промъкна през едва осветената стая, положи предни лапи върху коляното на човека и го погледна в лицето.
— Ръката ли си нарани? — попита.
— Моля?
— Ръката ли си нарани? Виждам, че я разтриваш.
Уебстър отсечено се засмя.
— Не, просто имам брадавици — показа ги на кучето.
— Брадавици! Я виж ти! — каза Ебинизър. — Предполагам, че не ги искаш.
— Така е — Уебстър сякаш се поколеба. — Всъщност, наистина не ги искам. Все не ми оставаше време да се отърва от тях.
Ебинизър наведе нос и докосна с него опакото на ръката на Уебстър.
— Готово — каза победоносно.
— Какво?
— Погледни брадавиците — покани го Ебинизър. Една цепеница падна в огъня, Уебстър повдигна ръката си и успя да я огледа под лъчите на внезапно избухналата светлина.