Брадавиците ги нямаше. Кожата му бе чиста и гладка.
Дженкинс стоеше неподвижен в мрака и се вслушваше в безмълвието, в тихото сънливо безмълвие, предоставящо къщата на сенките, на полузабравените стъпки, на отдавна произнесените думи, на езиците, които шепнеха в стените и шумоляха в завесите.
Стигаше само да пожелае, и нощта му щеше да се превърне в ден. За това бе достатъчна само проста пренастройка на лещите му, обаче древният робот не пожела да промени зрението си. Харесваше му такова, каквото бе. Настъпваше часът за размисъл, прекрасният час, когато настоящето си отиваше, а миналото се завръщаше и оживяваше.
Останалите спяха, обаче Дженкинс не заспиваше. Роботите никога не спят. Бе прекарал две хиляди години в съзнание, бе бодърствувал денонощно цели двадесет века.
Това е много време, помисли си Дженкинс. Дори и за един робот. Още преди хората да заминат за Юпитер повечето стари роботи бяха деактивирали и изпратени на смърт и заменени от нови модели. Те приличаха повече на хора, бяха по-стройни и с по-угледен вид, имаха по-добра дикция и отговаряха по-бързо с металните си мозъци.
Дженкинс обаче оцеля, защото бе стар и верен слуга и без него домът на рода Уебстър нямаше да е това, което бе.
Те ме обичаха, каза си Дженкинс, и тези три думи го накараха да се почувствува уютно. Уютно в един свят, където вече нямаше много уют и където един слуга, превърнал се във вожд, копнееше да се превърне отново в слуга.
Застана пред прозореца и се вгледа в тъмните дъбове, растящи по склона на хълма. Пълен мрак. Никъде не се виждаше светлина. Бе имало времена, когато се виждаха светлини. Светлини, проблясващи като дружески лъчи в просторните земи отвъд реката.
Човеците обаче си бяха отишли и вече нямаше светлини. Роботите не се нуждаеха от светлини, тъй като можеха да виждат в мрака. Нещо, което бе в състояние да постигне и Дженкинс, стига да бе пожелал. Замъците на мутантите пък нощно време бяха толкова тъмни, колкото през деня бяха страшни.
Сега човекът се бе завърнал. Един човек. Бе дошъл, обаче вероятно нямаше да остане за дълго. Щеше да преспи няколко нощи в голямата господарска спалня на втория етаж и сетне да се завърне в Женева. Щеше да се поразходи из старата и забравена земя, да огледа земите отвъд реката, да се порови из книгите, подредени до стената на кабинета и да си тръгне.
Дженкинс се обърна. Би трябвало да проверя как се чувства, помисли си. Да разбера, дали има нужда от нещо. Може би трябва да му занеса едно питие, макар и да се боя, че уискито се е развалило. Хиляда години са твърде много време дори и за бутилка хубаво уиски.
Прекоси стаята и почувствува вътрешен мир. Бе обзет от чувството, което бе изпитвал през добрите стари дни, когато, щастлив като териер, изпълняваше множеството си задачи.
Затананика си тихичко, когато се отправи към стълбището.
Щеше само да надникне в стаята и ако Джон Уебстър спеше, щеше веднага да си тръгне. Ако обаче бе буден, щеше да го запита нещо. Добре ли се чувствувате, господине? Желаете ли нещо? Чаша топло какао, например?
Взимаше по две стъпала с една крачка.
Отново обслужваше един от Уебстърите.
Джон Уебстър се бе отпуснал в леглото, захвърлил възглавниците до себе си. Леглото бе твърдо и неудобно, а стаята, малка и задушна. Нямаше нищо общо със собствената му спалня в Женева, където лежеше върху обрасла с трева ливада до бълбукащ поток и наблюдаваше изкуствените звезди, мъждукащи върху изкуственото небе. Освен това, там усещаше и изкуственото ухание на изкуствения люляк, който щеше да цъфти по-дълго, отколкото трае един човешки живот. Тук не се чуваше ромоленето на скрит водопад и не проблясваха пленени светулки. Проста функционална стая с просто функционално легло.
Уебстър протегна ръце върху краката си, покрити с одеяло, размърда пръсти и се замисли.
Ебинизър просто докосна брадавиците и те изчезнаха. При това го направи съзнателно. Случилото се не бе чудо, а следствие от съзнателното приложение на сила. Чудесата понякога не успяват, а Ебинизър бе сигурен в резултата.
Може би тази способност бе заимствувана от съседната стая, може би бе открадната от коблитата, в чието шумолене се вслушваше Ебинизър.
Налагане на ръце, лечебна способност без връзка с лекарства и хирургия, изискваща само определени знания, твърде особени знания.
В средновековието живели хора, твърдящи, че могат да премахват брадавици. Уж ги „закупували“ за едно пени или ги разменяли за нещо друго, или пък правели някакви други магии, но понякога след известно време брадавиците наистина изчезвали.