Превърнахме се в раса от историци и започнахме да бърникаме със сковани пръсти в развалините на историята, да притискаме всеки незначителен малък факт към гърдите си, сякаш е безценен камък. Това бе първата фаза. Сетне се отдадохме на хобита, които ни омръзнаха, след като разбрахме какво всъщност представляваме — утайката в счупената чаша на човечеството.
Успяхме обаче да преодолеем и това. Разбира се, че го преодоляхме. Човекът е същество, надарено с приспособяемост. Способно е да премине през всякакви премеждия. И така, не можахме да построим големи космически кораби. Не можахме да стигнем звездите. Не успяхме да открием тайната на живота. Тогава?
И така, ние бяхме наследниците. И случихме наследство, за което нито една раса не бе мечтала. Опитахме се да открием разумно обяснение на случилото се и забравихме славата на расата. Тази слава бе наистина нещо блестящо, но същевременно унизително и трудно за възприемане.
— Дженкинс, ние пропиляхме цели десет века — каза спокойно Уебстър.
— Не са пропилени, господине — възрази Дженкинс. — Може би става дума просто за период на отдих. Може би сега отново ще започнете да действате. Може би сега ще се завърнете при нас.
— А вие искате ли ни?
— Кучетата се нуждаят от вас — отговори Дженкинс. — Също и роботите. И едните, и другите винаги са били слуги на човека. Без вас ще бъдат загубени. Кучетата наистина започнаха да градят цивилизация, но я градят бавно.
— Може би ще изградят по-добра цивилизация от нашата — каза Уебстър. — Може би ще е по-успешна от нашата. Нашата цивилизация не бе успешна, Дженкинс.
— Възможно е да е изпълнена с повече доброта — съгласи се Дженкинс — обаче не е така практична. Замислена е като цивилизация, основана върху братството между животните. Върху разбирането на психиката им и общуването без помощта на думи. Цивилизация, основана върху разума и взаимното разбирателство, но не особено положителна. Цивилизация без напълно изяснени цели и с ограничен интерес към механиката. Цивилизация, опитваща се само да налучка истината, а налучкването на истината е подход, напълно пренебрегнат от човека.
— Смяташ ли, че човекът би могъл да им помогне?
— Хората биха могли да бъдат водачи — отвърна Дженкинс.
— Дали това ще е именно водачеството, което им е необходимо?
— Трудно ми е да отговоря.
Уебстър, легнал в мрака, усети как дланите му се изпотяват. Избърса ги в одеялата, които покриваха тялото му.
— Кажи ми истината — рече и гласът му бе мрачен. — Казваш, че хората биха могли да осигурят водачество. Хората обаче биха могли също така и да вземат всичко в свои ръце. Да обявят за безсмислени нещата, които вършат кучетата. Да заловят роботите и да използуват механическите им способности по стария и древен модел. Да подчинят както роботите, така и кучетата.
— Естествено — каза Дженкинс. — И едните, и другите някога бяха слуги. Хората обаче са мъдри и ще преценят най-добре какво трябва да се направи.
— Благодаря ти, Дженкинс — каза Уебстър. — Много ти благодаря.
Взря се в мрака и реши, че истината е изписана в него.
По пода все още имаше следи от стъпките му и острата миризма на прах изпълваше въздуха. Радиевата крушка продължаваше да мъждука над таблото, а превключвателят и циферблатите очакваха деня, когато отново щеше да настъпи потребност от тях.
Уебстър, застанал на вратата, усещаше как миризмата на влага, излъчвана от камъка, си пробива път през праха.
Защита, помисли си, вперил поглед в превключвателя. Защита. Нещо, което да не допуска други до теб. Устройство, готово да запечата даден район и да не допусне до него истинските и въображаемите оръжия на който и да е хипотетичен враг.
Устройството, недопускащо врага да влезе вътре, нямаше да допусне и защищаващият се да излезе навън. Не бе задължително, наистина, но все пак…
Прекоси стаята, застана пред превключвателя, протегна ръка, докосна го, бавно го размърда и си даде сметка, че е в състояние да се задейства.
Сетне бързо отдръпна ръка и лостчето се завърна на мястото си. Далеч изпод земята се разнесе глухото тихо бръмчене на работещи машини. Стрелките на циферблатите се раздвижиха и се отместиха от нулевите показания.
Уебстър повторно докосна превключвателя с колебаещи се пръсти и стрелките отново започнаха да пълзят под стъклото. С бърза и уверена ръка Уебстър завъртя ключа до край и стрелките на циферблатите бързо заеха крайно положение.