Рязко се извърна, излезе от подземието, затвори вратата зад себе си и се заизкачва по ронливите стъпала.
Дано да проработи, помисли си. Дано да проработи. Краката му ускориха ход и кръвта започна да пулсира в слепоочията му.
Дано да проработи!
Спомни си, че при докосването на превключвателя изпод земята се бе разнесъл шумът, издаван от включени машини. Следователно защитният механизъм или най-малкото, част от него, продължаваше да функционира.
Дори и да бе така, щеше ли да свърши работа? Какво щеше да стане, ако задържеше врага, но не успееше да задържи хората вътре?
Какво щеше да стане, ако…
Когато излезе на улицата видя, че небето се бе изменило. Сива светлина с металически оттенък бе закрила слънцето и градът бе потънал в здрач, отслабен донякъде единствено от автоматичното улично осветление. Лек повей на вятъра докосна лицето му.
Трошливата сива пепел от изгорените записки и от картата, която бе открил, все още лежаха в камината. Уебстър прекоси стаята, взе машата и старателно разбърка пепелта. Изключено бе да се разбере какво точно бе унищожил.
Готово, помисли си. Последното свидетелство изчезна, Без помощта на картата и на неговите познания за града, трупани мъчително цели двадесет години, никой нямаше да успее да открие тайното подземие с превключвателя и циферблатите, осветени от мъждукащата лампа.
Никой нямаше да успее да разбере какво точно се бе случило. Дори и да се досетеше, нямаше да бъде у верен в съмненията си. Дори и да постигнеше такава увереност, нямаше да може да направи нищо.
Преди хиляда години това нямаше да се получи. Преди хиляда години на хората бе достатъчно дори и едно най-общо подсказване, за да открият решение на всеки проблем.
Човекът обаче се бе променил. Бе изгубил старите знания и старите умения. Неговият разум се бе размекнал. Живееше от ден за ден и без ясна цел. Успя обаче да запази старите пороци, тези, които възприе като добродетели, за да се издигне в собствените си очи. Продължаваше непоколебимо да вярва, че нямаше друга раса освен неговата, че единствено неговият живот притежаваше някаква стойност. Продължаваше да живее потопен в удобния егоизъм, послужил му да се самообяви за господар на всичко съществуващо.
По улицата се раздаде шумът на тичащи крака. Уебстър се отдалечи от камината и застана пред високите тесни прозорци.
Поразмърдах ги, помисли си. Раздвижих ги. Възбудени са. Чудят се какво става. Цели векове не са излизали извън града, но сега, когато това стана невъзможно, ще побеснеят, ако не успеят да го постигнат.
Усмивката му стана по-широка.
Може би ще се размърдат така, че ще потърсят някакъв изход от положението. Плъховете, озовали се в капан, показват съобразителност, стига преди това да не полудеят.
Успеят ли да се измъкнат, много добре, това е тяхно право. Успеят ли да излезат, ще са извоювали правото си да започнат всичко отначало.
Прекоси стаята, спря се за миг на изхода и погледна картината, висяща над камината. Направи странен жест с ръка, сякаш едновременно отдаваше чест и махаше за сбогуване. След това излезе на улицата и тръгна по пътя, водещ към Хълма. Пътя, който бе извървяла Сара само преди няколко дни.
Роботите на Храма бяха любезни и тактични. Учтиви и същевременно излъчващи достойнство. Отведоха го до мястото, където лежеше Сара и му показаха съседното отделение, което тя бе запазила за него.
— Навярно ще пожелаете да си изберете сън — каза говорителят на роботите. — Можем да ви покажем всякакви мостри. По ваше желание можем и да ги съчетаем. В състояние сме да…
— Благодаря ви — прекъсна го Уебстър. — Не се нуждая от сънища.
Роботът кимна с разбиране.
— Ясно ми е, господине. Вие просто бихте желали да изчакате да премине времето.
— Да. Навярно е точно така — потвърди Уебстър.
— Колко време?
— В какъв смисъл?
— Колко време желаете да продължи чакането ви?
— Сега разбрах — каза Уебстър. — До безкрайност.
— До безкрайност?
— Да. Ако не се лъжа, така се казваше. До безкрайност. Бих могъл също да кажа, че искам да чакам цяла вечност, но това е без значение. Няма смисъл да умуваме върху две думи, които по същество означават едно и също нещо.
— Разбрах, господине — каза роботът.
Разбира се, че нямаше място за умуване. Не можеше да си позволи да рискува. Можеше да си поръча сън от хиляда години и след това, омекнал, да изключи защитното устройство.
Това в никакъв случай не биваше да се допусне. Кучетата не трябваше да бъдат лишавани от техния шанс. Не трябваше да се затрудняват усилията им да се стремят към успех там, където човешката раса се бе провалила. Докато съществуваше дори един-единствен човек такъв шанс нямаше да им бъде предоставен. Хората щяха отново да поемат командуването, да провалят всичко, да се присмеят на коблитата, говорещи зад стените и да не допуснат опитомяването и цивилизоването на дивите обитатели на планетата.