Сянката се извърна с бързината на камшичен удар и се взря в долината. И реката не бе наред. Течеше в по-голяма близост до скалите отпреди. Върху скалистия скат имаше лястовиче гнездо, а там никога не бе имало лястовиче гнездо.
Сянката застина и мъхестите пипала над ушите й се изправиха и започнаха да изследват въздуха.
Тук имаше живот! Присъствието му се усещаше в уханието на въздуха и в излъчването на наблизо разположените хълмове.
Сянката излезе от вцепенението си и се понесе покрай ската.
Бърлогата я нямаше, реката бе различна и на ската се бе появило лястовиче гнездо.
Сянката трепна и се опита да подреди мислите си.
Думите казваха истината. Самата истина. Това бе един различен свят.
Различен по няколко различни начина. Този свят бе толкова наситен с живот, че той изпълваше дори и въздуха. Може би бе живот, който не можеше да бяга бързо или да се укрива успешно.
Вълкът и мечокът се срещнаха под големия дъб и решиха да си побъбрят.
— Чувам, че стават убийства — каза Вълкът.
— При това странни убийства, братко — изръмжа Мечокът. — Мъртви трупове, пък неизядени.
— Символични убийства — коментира Вълкът.
Мечокът поклати глава.
— Такова нещо като символично убийство според мен няма. Новата психология, на която ни учат Кучетата, май отива твърде далеч. Убийства има там, където има омраза или глад. Самият аз никога не бих убил нещо, което не мога да изям.
След това Мечокът побърза да разясни думите си.
— Разбира се, братко, аз никого не убивам. Добре знаеш това.
— Естествено — каза вълкът.
Мечокът лениво затвори малките си очички, после ги отвори и примига.
— Е, разбираш, че отвреме-навреме мога да обърна някой камък и да лапна една-две мравчици.
— Според мен Кучетата не биха окачествили това като убийство — каза сериозно Вълкът. — Насекомите са нещо различно, не са като животните и птиците. Никой не ни е казал, че не бива да убиваме насекоми.
— Точно тук грешиш — каза Мечокът. — В това отношение Каноните са съвсем ясни. Не трябва да унищожаваш живот. Не трябва да отнемаш чужд живот.
— Вероятно си прав, братко — отвърна Вълкът с лицемерно набожен глас. — Дори и Кучетата много не се церемонят с насекомите. Знаеш, че непрестанно се стремят да усъвършенствуват своя прах против бълхи. А за какво е прахът против бълхи, позволи ми да те попитам? За да избива бълхи. Това е неговото предназначение. А бълхите са форма на живот. Бълхите са живи създания.
Мечокът раздразнено отпъди с лапа малка зелена муха, завъртяла се около носа му.
— Ще отида в хранителната станция — каза Вълкът. — Може би ще поискаш да ми правиш компания?
— Не съм гладен — отговори Мечокът. — Освен това, малко си подранил. Още не е настъпил часът за хранене.
Вълкът облиза муцуната си.
— Понякога се отбивам там ей така, уж случайно, и дежурният уебстър ми дава нещо допълнително.
— Би трябвало да внимаваш — каза Мечокът. — Едва ли ти дава нещо допълнително само заради черните ти очи. Нищо чудно да крои нещо. Нямам им много вяра на тези уебстъри.
— Точно този уебстър е читав — заяви Вълкът. — Работи на хранителната станция без да е длъжен да прави това. Тази работа може да я върши всеки робот. Уебстърът обаче поискал да му дадат тази служба. Писнало му да виси в тези калпави къщи и само да си играе. Освен това, и приказка може да си размениш с него, и майтап носи, сякаш е един от нас. Казвам ти, че е читав.
Мечокът пак изръмжа.
— Едно от Кучетата ми каза, че според Дженкинс те въобще не се казвали уебстъри. Дженкинс казал, че не били уебстъри, ами били хора…
— Хора? Какво ще рече това?
— Ами нали това ти обяснявам? Дженкинс казва, че…
— Дженкинс е толкова стар, че е започнал да изкуфява — заяви Вълкът. — Вече не помни. Трябва да е на хиляда години.
— На седем хиляди — поправи го Мечокът. — По случай рождения му ден Кучетата му готвят голямо празненство. Ще му подарят ново тяло. Старото, дето сега го носи, хич го няма. През месец или два трябва да го дава за ремонт.
Мечката важно поклати глава.
— Каквото и да си говорим, Вълк, Кучетата направиха много неща за нас. И станции за храна ни осигуриха, и медицински роботи, и какво ли не. Спомням си само какъв зъбобол ме мъчеше миналата година…
Вълкът го прекъсна.
— Бива все пак тези станции за храна малко да ги пооправят. Казват, че тези дрожди били досущ като месо, че имали същата хранителна стойност и така нататък, ама каквото и да ми казват, истинското месо има друг вкус…
— А ти откъде знаеш? — попита Мечокът.
Смущението на Вълка продължи по-малко от секунда.
— Как откъде знам? Ами от дядо си го знам, откъде другаде? Голям разбойник беше дядо. Отвреме навреме си похапваше дивеч. Често ми е разправял какъв е вкусът на суровото месо. Е, в ония дни горските пазачи не бяха толкова много, колкото днес.