Мечокът затвори и отново отвори очи.
— Често съм се питал какъв ли е вкусът на рибата — каза. — Ручеят при боровата гора е пълен с пъстърви. Отдавна ги следя. Бих могъл съвсем лесно да замахна с лапа и да уловя една-две. Разбира се, никога не съм правил подобно нещо — побърза да добави той.
— Разбира се, че не си — съгласи се Вълкът.
Един свят, а зад него друг, навързани като брънки от верига. Един свят настъпва по петите другия, застанал малко по-напред. Единият свят е утрешният ден, а другият — днешният. Вчера е утре, а утре е миналото.
Само дето минало не съществуваше. Всъщност, съществуваше, но единствено като късове от спомени, накацали като прилепи в сенките на паметта. Не съществуваше минало, което да можеш да стигнеш. Върху стената на времето не бе нарисувано нищо. Не съществуваше филм, който да може да бъде прожектиран отзад-напред, за да се види какво е станало преди.
Джошуа се изправи и се разтърси, сетне седна и започна да се чеше. Айкъбод, седнал на масата, почукваше по нея с метални пръсти.
— Данните съвпадат — каза роботът. — Нищо не можем да направим. Данните съвпадат. Не можем да пътуваме в миналото.
— Така е — съгласи се Джошуа.
— Затова пък знаем къде се намират коблитата — каза Айкъбод.
— Така е — потвърди Джошуа. — Знаем, къде се намират коблитата. Може би ще успеем да ги докоснем. Вече знаем пътя, който трябва да поемем.
Един път бе открит, не ще и дума, но другия бе закрит.
Всъщност, не закрит, защото никога не бе съществувал. Миналото не съществуваше и не бе съществувало, за него просто нямаше място. Там, където очакваха да открият минало, откриха друг свят.
Също като кучета, от които едното върви по стъпките на другото. Едно куче оставя стъпки, а другото стъпва в тях. Също като дълга и безкрайна поредица от сачми на лагер, които почти се докосват, но не съвсем. Също като зъбите на безкрайна верига, задвижвана от зъбчато колело с милиарди зъби.
— Ще закъснеем — каза Айкъбод, след като погледна часовника. — Трябва да пристигнем навреме за рождения ден на Дженкинс.
Джошуа отново се отърси.
— Да, прав си — рече той. — Това ще е голям ден за Дженкинс, Айкъбод. Представи си, става на седем хиляди години!
— Аз вече съм готов — каза гордо Айкъбод. — Аз още тази сутрин се полирах, обаче ти се нуждаеш от сресване. Много си рошав.
— Седем хиляди години — повтори Джошуа. — Не бих искал да живея толкова дълго.
Седем хиляди години и седем хиляди светове, застъпващи се по следите си. Всъщност, би трябвало да са повече. По един свят на ден — това прави седем хиляди по триста шестдесет и пет. Или по един свят на минута. Или може би по един свят на секунда. Секундата бе голямо нещо — можеше да отдели два свята един от друг, а можеше и да ги събере. Триста шестдесет и пет по седем хиляди по двадесет и четири по шестдесет и още веднъж по шестдесет…
Голямо нещо и същевременно крайно нещо. Минало не съществуваше. Връщане назад не съществуваше. Нямаше как да се проверят нещата, за които бе говорил Дженкинс. Нещата, които можеха да са самата истина, а и да не са истини, изкривени от седем хиляди годишни спомени. Не бе възможно да се провери достоверността на мъглявите легенди, в които се говореше за един дом, за едно семейство от уебстъри и за един закрит купол, изпълнен с нищо и разположен сред планини, намиращи се далеч отвъд океана.
Айкъбод се доближи с гребен и четка и Джошуа се отдръпна.
— Стига де! Няма да те боли — каза Айкъбод.
— Последния път едва не ме одра жив, така че те моля да внимаваш — каза Джошуа.
Вълкът бе дошъл, тъй като се надяваше на допълнителна закуска. Не я бяха поднесли, но той бе твърде добре възпитан, за да си поиска. Седеше, увил рошава опашка около краката си и наблюдаваше как Питър дяла тънка пръчка с ножа си.
Катеричката Дебеланко скочи от надвиснал клон и се устрои върху рамото на Питър.
— Какво е това? — попита.
— Пръчка за мятане — каза Питър.
— Че всяка пръчка става за мятане — каза вълкът. — За мятане не ти трябва специална пръчка. Взимаш каквато и да е пръчка и я хвърляш.
— Това е нещо ново — каза Питър. — Нещо, което измислих. Нещо, което сам направих. Не знам обаче как се казва.
— Няма ли си име? — попита Дебеланко.
— Все още няма, но ще му измисля — отговори Питър.
— И все пак, всяка пръчка става за хвърляне — настоя вълкът.
— Да, но няма да отиде толкова далеч и с такава сила — каза Питър.