Опипа пръчката с пръсти, увери се, че е гладка и след това я отдалечи от себе си, отново я огледа, за да се увери, че е и права.
— Няма да я хвърля с ръка — поясни. — Ще я хвърля с помощта на друга пръчка и връв.
Присегна и взе нещо, което бе подпрял на ствола на дървото.
— Не мога да разбера за какво ти е да хвърляш пръчки — каза Дебеланко.
— И аз не знам — каза Питър. — Сигурно за удоволствие.
— Вие, уебстърите, сте много странни животни — рече сериозно вълкът. — Понякога се чудя дали наистина притежавате здрав разум.
— Можеш да улучиш което място си искаш, стига да се прицелиш добре, пръчката за хвърляне да е права и връвта да е здрава. Именно заради това ти трябва не каква да е пръчка. Трябва първо да я потърсиш, и…
— Я ми я покажи — каза Дебеланко.
— Ето я — каза Питър и показа дебела дрянова пръчка. — Здрава е и еластична. Превиваш я, но като я пуснеш се изправя. Свързах двата й края с връв, сетне поставям пръчката за изхвърляне така, сетне обтягам…
— Ти каза, че можеш да улучиш каквото си поискаш — каза вълкът. — Покажи ни дали е така.
— Добре — каза Питър. — В какво искате да се прицеля? Вие го посочете.
— Ей на онова дърво е кацнал дрозд — рече възбудено Дебеланко.
Питър бързо повдигна ръце, връвта се изопна и дряновата пръчка се изви като дъга. Пръчката за мятане изсвистя във въздуха. Около дрозда се образува облаче от летяща перушина и той падна от клона. Телцето му се удари в земята с мек и тъп звук. Остана да лежи неподвижно. Мъничък, беззащитен и със сгърчени крачета, сочещи в посока на върховете на дърветата. От човката му изтече капчица кръв и изцапа листото под главата му.
Дебеланко застина върху раменете на Питър, а вълкът бързо се изправи. Настъпи тишина. Не изшумоля и лист. Облаците продължиха да плуват по синьото небе.
Думите на Дебеланко бяха изпълнени с ужас.
— Ти го уби! Той е мъртъв! Ти го уби!
Питър, почти изгубил дар слово от уплаха, се опита да възрази.
— Та аз не знаех… Никога не съм се опитвал да ударя живо същество. Просто хвърлих пръчката…
— Ти обаче го уби! А не бива да се убива!
— Знам. Знам, че не бива да се убива. Ти обаче ми го посочи. Ти ми каза да го ударя. Ти…
— Не съм ти казвал да го убиваш! — изпищя Дебеланко. — Мислех, че само ще го докоснеш. Че само ще го уплашиш. Реших, че щом е толкова охранен…
— Казах ти, че пръчката излита с голяма сила.
Уебстерът сякаш бе пуснал корени в земята. Удря силно и надалеч, помисли си. Силно и надалеч.
И бързо.
— Успокой се, приятелю — чу се благият глас на Вълка. — Знаем, че го направи без да искаш. Това ще си остане само между нас тримата. Никому няма да кажем.
Дебеланко отскочи от рамото на Питър и се залови за един клон.
— Аз ще кажа — изпищя оттам. — Ще кажа на Дженкинс!
Очите на вълка внезапно кървясаха и гласът му се превърна в ръмжене.
— Ти ли бе, мръсен малък доноснико? Ти ли бе, интригант?
— Да, аз — изпищя Дебеланко. — Това няма да се размине току така. Всичко ще кажа на Дженкинс!
Бързо се изкачи по дървото, отиде на друг клон и оттам скочи върху съседното дърво.
Вълкът светкавично го последва.
— Почакай — извика разтревожено Питър.
— Не може да скача до безкрайност по дърветата — успокои го Вълкът. — Все някъде ще трябва да слезе на земята, за да прекоси ливадата. Ти не се тревожи.
— Недей! — възрази Питър. — Не искам повече убийства. Едно убийство е достатъчно.
— Казвам ти, че този доносник всичко ще разкаже.
— Знам — каза Питър.
— Аз мога да му попреча.
— Някой ще те види и ще донесе и за теб. Не, Вълк, не мога да ти позволя това.
— Тогава дай по-добре да изчезваме — каза Вълкът. — Знам едно място, където можеш да се скриеш и след хиляда години пак няма да те открият.
— Невъзможно е — отвърна Питър. — Цялата гора е пълна с очи. С прекалено много очи. Те после ще кажат къде съм отишъл. Свършиха дните, когато едно живо същество можеше да се скрие.
— Навярно си прав — каза бавно Вълкът. — Да, май наистина си прав.
Извърна се и погледна мъртвия дрозд.
— Какво ще кажеш, ако се отървем от веществените доказателства? — попита.
— Веществените…
— Да, за тях ми е думата — Вълкът бързо направи няколко крачки напред и наведе глава. Чу се хрущене. Вълкът се облиза, седна и уви опашка около краката си.
— С теб бихме се разбирали добре — каза той. — Наистина съм сигурен в това. Много си приличаме.
Тялото бе наистина произведение на изкуството. Дори и тесла не можеше да го издраска и бе неръждаемо. Освен това, в него бяха вградени какви ли не модерни приспособления.