За миг застина неподвижно. Самотен, без друга жива душа на тревясалата улица, затворил очи и стиснал дръжката на бастуна с ръце.
От мъглата на годините се разнесоха виковете на играещи деца и джавкането на псето на Конрад. Появи се и Адамс, гол до кръста и с лопата в ръце. Копаеше дупка за положената до него брястова фиданка с обвито в зебло коренище.
Май 1946 година. Бяха изминали четиридесет и четири години. Войната бе приключила и той и Адамс току-що се бяха завърнали у дома.
Чуха се тихите стъпки на човек, вървящ по прашната улица. Гремп се сепна и отвори очи.
Пред него стоеше млад човек. Може би тридесетгодишен. Може би малко по-млад.
— Добро утро — каза Гремп.
— Надявам се да не съм ви обезпокоил — каза младият човек.
— Видяхте ли ме как стърча тук, със затворени очи, досущ като някой глупак? — попита Гремп. Младият човек кимна утвърдително.
— Бях се отдал на спомени — поясни Гремп.
— Наблизо ли живеете?
— От отсрещната страна на улицата. Това е последната улица в тази част на града.
— В такъв случай, може би бихте могли да ми помогнете.
— Дано — отвърна Гремп.
Младият човек започва да заеква от смущение.
— Ами… В момента извършвам едно — как да го кажа? — едно сантиментално поклонение.
— Разбирам ви — каза Гремп. — И аз.
— Казвам се Адамс — продължи младият човек. — Моят дядо навремето е живял нейде тук. Дали случайно…
— Ей онази къща — каза Гремп.
Двамата се вгледаха в къщата.
— Беше хубава къща — започна да разказва Гремп. — Дядо ти засади ей онова дърво веднага след войната. Цялата война я изкарахме заедно и заедно се прибрахме у дома. Това бе ден, в който…
— Жалко — каза младият Адамс. — Много жалко.
Гремп сякаш не го чу.
— А какво стана с дядо ти? — попита. — Отдавна не съм чувал нищо за него.
— Той почина — отвърна младият Адамс. — Почина много отдавна.
— Той май имаше някакво отношение към атомната енергия — каза Гремп.
— Така е — отвърна гордо младият Адамс. — Започна да се занимава с нея веднага след като започнаха да я прилагат в промишлеността. Веднага след подписването на Московския договор.
— Веднага след като всички разбраха, че вече не могат да воюват — каза Гремп.
— Точно така — потвърди Адамс.
— Трудно е да водиш война, когато няма в какво да се прицелиш — каза Гремп.
— Имате предвид градовете, нали? — попита Адамс.
— Точно тях — потвърди Гремп. — В цялата тази история има нещо много любопитно. Размахай колкото си щеш атомни бомби и пак не можеш да накараш хората да мръднат от мястото си. Дай им обаче евтина земя и семейни самолети и веднага се пръсват като зайци.
Джон Дж. Уебстър тъкмо се изкачваше по широките каменни стъпала на кметството, когато ходещото плашило с пушка под мишница го застигна и го заговори.
— Здрасти, господин Уебстър — рече плашилото. Уебстър го погледна и от промененото изражение на лицето му стана ясно, че е познал събеседника си.
— Ха, та това е Леви — рече. — Как е хавата, Леви?
Леви Луис отвърна с усмивка, която разкри неравните му зъби.
— Средна работа. Попадаме на зеленчукови градини, а и младите зайци са вкусна храна.
— Да не би да си се замесил в цялата тази дандания, свързана с къщите? — попита Уебстър.
— Не, господине. Ние, заселниците, не се замесваме в противозаконни неща. Ние се боим от Бога и зачитаме законите. Единствената причина да сме тук е, че няма къде другаде да намерим място за живеене. Затова и сме заселили къщите, изоставени от други хора, но никому не пречим. Полицията обвинява нас за кражбите и за всички лоши неща, които се случват в околността, защото знае, че сме беззащитни. Опитват се да ни превърнат в изкупителна жертва.
— Радвам се да чуя това — каза Уебстър. — Началникът на полицията е решил да изгори къщите.
— Ако се опита да направи това, ще се сблъска с нещо, което не е предвидил — каза Леви. — С това хидропонно производство ни прогониха от фермите ни, но вече няма накъде повече да отстъпваме.
Сетне се изплю върху стъпалата.
— Дали случайно нямате някоя и друга пара в себе си? — попита. — Почти съм свършил патроните, а вече наближава сезонът на зайците…
Уебстър бръкна в джоба на сакото си и извади оттам половин долар.
— Много мило от ваша страна, господин Уебстър — усмихна се Леви. — Наесен ще ви поканя на яхния от катерички.
Заселникът докосна шапката си с два пръста като поздрав и заслиза по стълбите. Слънчевите лъчи се отразяваха върху цевта на пушката му. Уебстър продължи да се изкачва.