Достатъчно е да се забрани убийството и се появява твърде много живот. Достатъчно е да започнат да се лекуват болестите и нараняванията с помощта на подвижни медицински роботизирани екипи и се появява още повече живот. Хората отчитаха това, спомни си Дженкинс. Да, хората взимаха мерки за решаването на този проблем. Хората убиваха всичко, застанало по пътя им, не само животни, но и други хора.
Хората никога не бяха мечтали за велико единно животинско общество. Никога не бяха мечтали как язовци, борсуци и мечки ще тръгнат заедно по пътя на живота, като съгласуват действията си и си помагат взаимно, оставяйки на заден план естествените си различия.
Кучатата обаче бяха мечтали за това. И бяха осъществили мечтата си.
Също като в детска приказка, помисли си Дженкинс. Като в детските фантазии от миналите времена. Като в приказката, в която се разправяше за Лъва и Агнето, легнали един до друг. Също като в рисуван филм на Уолт Дисни, само дето филмът не звучеше убедително, тъй като бе направен в съответствие с философията на Човека.
Вратата изскърца и се отвори. Чуха се стъпки. Дженкинс се извърна в стола си.
— Привет, Джошуа, привет Айкъбод — каза. — Няма ли да влезете? Тъкмо си стоях тука и размишлявах.
— Минавахме оттук и видяхме, че свети — каза Джошуа.
— Размишлявах за светлините — каза Дженкинс. — Размишлявах за една нощ преди пет хиляди години. Джон Уебстър бе дошъл от Женева. Бе първият човек, посетил ни от столетия. Легна си на горния етаж, всички Кучета спяха, а аз реших да отида до прозореца и да погледна към реката. Нямаше светлини. Никакви светлини. Само мрак. Стоях до прозореца и си спомнях за дните, когато бе имало светлини. Зададох си въпроса дали ще доживея да видя отново светлини.
— Вече ги има — каза тихо Джошуа. — Тази нощ целия свят е осветен от светлини. Вече ги има дори в пещерите и бърлогите.
— Това ми е известно — каза Дженкинс. — Сега в това отношение е по-добре, отколкото бе преди.
Айкъбод прекоси с тромави крачки стаята и отиде при блестящото роботово тяло, поставено в ъгъла. Присегна и нежно докосна металното му туловище.
— Кучетата постъпиха много мило с мен, като ми подариха това тяло — каза Дженкинс. — Не биваше обаче да си дават този труд. И сегашното ми върши работа, стига да се позакърпи тук-там.
— Направихме това, защото те обичаме — каза Джошуа. — Това бе най-малкото, което можехме да направим за теб. Искахме да направим и други неща за теб, обаче ти не ни позволи. Ще се радваме, ако ни позволиш да ти изградим нов дом. Чисто нов, с най-модерно обзавеждане.
Дженкинс поклати глава.
— Безполезно е, защото не бих могъл да живея там. Моят дом е тук. Моят дом винаги е бил тук. Закърпвайте го, както закърпвате тялото ми и ще се чувствувам щастлив в него.
— Тук обаче си съвсем сам.
— Не съм сам — рече Дженкинс. — Домът е направо пренаселен.
— Пренаселен? — попита Джошуа.
— Да, пренаселен е с хората, които познавах.
— Страшно тяло! — възкликна Айкъбод. — Много ми се ще да го изпробвам.
— Айкъбод, ела тук! — изкрещя Джошуа. — Това тяло няма да го докосваш!
— Нека му се порадва младежът — каза Дженкинс. — Някой път, когато е тук и не съм зает…
— Не позволяваме — каза Джошуа.
Един клон се блъсна в корниза и след това почука с нежни пръсти по стъклото на прозореца. Една от дървените плочки на покрива изхлопа и вятърът се разходи по него с бързи танцуващи крака.
— Много се радвам, че се отби — каза Дженкинс. — Исках да си поговоря с теб.
Отново се залюля в стола и той отново изпука.
— Не съм вечен — каза Дженкинс. — Седем хиляди години са много време. Много повече време, отколкото имах право да се надявам да съществувам.
— С новото тяло ще изкараш още три пъти по седем хиляди години — отвърна Джошуа.
Дженкинс поклати глава.
— Не за тялото ми е думата, а за мозъка. Той е механичен и е бил направен така, че да изтрае дълго време, но не и да изтрае вечно. Някой ден в него нещо ще се повреди и той ще спре.
Столът отново изпука в затихналата стая.
— Това ще бъде смъртта ми — каза Дженкинс. — Това ще бъде моят край. И правилно. Така и трябва да бъде. Аз вече не съм необходим. Едно време бях необходим.
— Винаги ще ни бъдеш необходим — каза Джошуа. — Не бихме могли да се оправим без теб.
Дженкинс обаче пропусна думите му покрай ушите си.
— Искам да ти разкажа за Уебстърови. Искам да ти поговоря за тях. Искам да ме разбереш.
— Ще се постарая да те разбера — отвърна Джошуа.
— Вие, Кучетата, ги наричате уебстъри и в това няма нищо лошо. Не е важно как ще ги наричате, стига да разберете какво представляват…