— Понякога ти ги наричаш хора, а понякога, уебстъри — каза Джошуа. — Не мога да те разбера.
— Едно време имаше хора и те управляваха Земята — каза Дженкинс. — Един от човешките родове се наричаше Уебстърови. Именно те направиха това велико нещо за вас.
— Кое велико нещо?
Дженкинс задържа стола и престана да се люлее.
— Вече започвам да забравям — промърмори. — Започвам да забравям много лесно и се обърквам.
— Ти каза, че уебстърите направили нещо велико за нас.
— Правилно. Точно това казах. Трябва да ги следите. Да се грижите за тях и да ги следите. Особено важно е да ги следите.
Започна отново да се люлее и мозъкът му отново се изпълни с мисли, макар и понякога прекъсвани от скърцането на стола.
„Едва не го казах, рече си. За малко не погубих мечтата. Успях обаче да се опомня навреме. Да, Джон Уебстър, успях да се опомня навреме. Изпълних обещанието си, Джон Уебстър.“
Не казах на Джошуа, че Кучетата някога бяха домашни животни на хората, че именно хората ги издигнаха до мястото, което заемат днес. Никога не трябва да узнаят това. Трябва винаги да ходят с високо вдигнати глави. Трябва да изпълнят своето дело. Старите приказки от огнището вече ги няма и не бива да се появяват повторно.
А иначе, Боже мой, много ми се иска да им разкажа това. Много ми се иска да ги предупредя за нещата, от които трябва да се пазят. Да им разкажа как изкоренихме старите идеи на пещерния човек, донесени от Европа. Как отучихме хората от много от нещата, които знаеха. Как прочистихме техния разум от мисълта за оръжия, как ги научихме на мир и любов.
И как трябва да се пазят от настъпването на ден, когато биха могли да се върнат към старите помисли, към стария човешки начин на мислене.
— Ти обаче започна да… — продължи да настоява Джошуа.
Дженкинс махна с ръка.
— Нямаше нищо за казване, Джошуа. Не обръщай особено внимание на дрънканиците на един стар робот. Понякога мозъкът ми се изпълва с мъгла и казвам неща, които не мисля. Разсъждавам твърде много за миналото, а ти казваш, че минало не съществува.
Айкъбод се устрои на пода и погледна Дженкинс.
— Наистина не съществува — каза той. — От събота досега направихме четиридесет проверки и всички показатели съвпадат. Минало не съществува.
— За него няма място — рече Джошуа. — Тръгнеш ли назад по линията на времето, откриваш не миналото, а друг свят, друга изява на съзнанието. Земята е същата или почти същата. Дърветата, реките и хълмовете са същите, обаче това не е светът, който познаваме. Той е свят, живял различен живот и развил се по различен начин. Изминалата секунда не е просто една изминала секунда, а една различна секунда, един напълно обособен отрязък от време. Ние се придвижваме назад в тесните рамки на тази секунда, на това малко късче от време, дадено на нашия конкретен свят.
— Подведе ни начинът, по който сме свикнали да измерваме времето — каза Айкъбод. — Именно той ни попречи да го възприемаме такова, каквото е в действителност. Открай време сме мислили, че просто преминаваме през времето, а това не е така. Движим се заедно с него. Казваме „Ето, измина още една секунда, още една минута, още един час, още един ден“. А всъщност секундата, минутата и часът не изминават. Те са винаги неизменни. Те просто се движат заедно с нас.
Дженкинс кимна.
— Разбирам, нещо като съчки, които плават по течението на реката. Движат се заедно с реката. Пейзажът по крайбрежието се променя, но водата е неизменна.
— В общи линии, така е — каза Джошуа. — Само че времето е втвърден поток и различните светове са закрепени към него по-здраво, отколкото съчките по реката.
— И в тези други светове живеят коблитата, така ли?
Джошуа кимна утвърдително.
— Уверен съм, че трябва да са там.
— Предполагам, че сега се опитваш да откриеш начин да пътуваш до тези други светове — каза Дженкинс.
Джошуа леко се почеса, за да прогони бълха.
— Така е — потвърди Айкъбод. — Пространството ни е необходимо.
— Обаче коблитата…
— Коблитата може би не населяват всички тези светове — каза Джошуа. — Напълно е възможно да има и необитавани светове. Успеем ли да ги открием, ще ни свършат работа. Не се ли сдобием с пространство, ще се провалим. Демографският натиск ще предизвика вълна от убийства, а тя ще ни върне към изходната ни точка.
— Вече има убийства — каза тихо Дженкинс.
Джошуа смръщи вежди и ушите му полегнаха.
— Да, странни убийства. Мъртви, но неизядени трупове. Без да е пролята кръв. Сякаш просто са застинали. Нашите медицински техници ще се побъркат. Нищо не могат да открият. Не могат да установят причините за смъртта им.