— Обаче са мъртви — каза Айкъбод.
Джошуа се приближи и гласът му премина в шепот.
— Боя се, Дженкинс. Боя се, че…
— Няма от какво да се боиш.
— Има от какво. Ангъс ми каза. Ангъс се бои, че някое от коблитата… че някое от коблитата може да е проникнало при нас.
Повей на вятъра засмука въздуха от камината и затихна при стрехите. Друг порив нададе вой в близък тъмен ъгъл. Страхът излезе и започна да се разхожда по покрива, движейки се с приглушени стъпки по дървените плочи.
Дженкинс потрепери и сетне се стегна, за да не потрепери повторно. Гласът му бе стържещ, когато проговори.
— Никой още не е виждал кобли.
— Нищо чудно да е невъзможно да се види кобли.
— Да. Може и да не се виждат — съгласи се Дженкинс.
Точно това е казвал и Човекът. Не виждащ призрак и не виждаш присъствието му. Усещаш го, обаче. Усещаш, че е там. Водата от крана капе, макар и преди малко да си го затегнал. Нечии пръсти стържат по прозореца. Кучетата вият, усещайки нечие присъствие в нощта, а сетне не се виждат следи в снега.
Сега нечии пръсти стържеха по прозореца.
Джошуа се изправи и застина. Заприлича на статуя на куче с оголени зъби, готово да излае. Айкъбод сякаш прилепна за пода. Слушаше и очакваше.
Стърженето се възобнови.
— Отвори вратата — каза Дженкинс на Екъбод. — Навън има нещо, което иска да влезе вътре.
Екъбод прекоси затихналата стая и вратата изскърца при допира с ръката му. Отвори я и вътре нахълта катерицата, малка сива мълния, която скочи към Дженкинс и се приземи в скута му.
— Та това е Дебеланко — каза Дженкинс.
Джошуа отново седна и отпусна устни, за да прикрие оголените си зъби. На лицето на Айкъбод бе застинала глупава метална усмивка.
— Видях го! — изпищя Дебеланко. — Видях как уби дрозда! Направи го с пръчка за мятане. Разхвърча се перушина, а листата се покриха с кръв.
— Успокой се — каза гальовно Дженкинс. — Успокой се и тогава разкажи какво си видял. Значи, някой е убил един дрозд?
Дебеланко си пое въздух, но зъбите му продължиха да тракат.
— Това бе Питър — каза.
— Питър?
— Да, Питър, уебстърът.
— И казваш, че е хвърлил пръчка?
— Хвърли я с помощта на друга пръчка. Върза двата й края с връв, а после дръпна връвта и пръчката се огъна…
— Разбирам — каза Дженкинс. — Разбирам.
— Разбираш? Всичко ли разбра?
— Да — каза Дженкинс. — Това ми е известно. Говориш за лък и стрела.
В начина, по който произнесе тези думи, имаше нещо, което накара останалите трима да замълчат. Стаята отново стана голяма и пуста, а почукването на клона върху прозореца се превърна в далечен звук, в приглушен глас, който продължаваше да се оплаква без да очаква помощ.
— Лък и стрела? — обади се най-сетне Джошуа. — Какво представляват лъкът и стрелата?
Да, това е въпросът, помисли си Дженкинс. Какво представляваха лъкът и стрелата?
Представляваха началото на края. Виещата се пътека, превръщаща се в изпълнения с грохот друм на войната.
Представляваха едновременно играчка, оръжие и победа на човешката инженерна мисъл.
Представляваха първото леко помръдване на атомната бомба.
Представляваха символ на определен начин на живот.
Представляваха и редове от детска песен.
Отдавна забравени неща. Повторно усвоени неща.
Точно от това се страхувах.
Надигна се в стола и после бавно се изправи.
— Айкъбод, ще ми потрябва твоята помощ — каза Дженкинс.
— Разбира се. Само кажи какво желаеш.
— Трябва ми тялото. Искам да облека новото си тяло. Ще трябва първо да отвориш главата ми…
— Знам какво трябва да направя, Дженкинс — прекъсна го Айкъбод.
В гласа на Джошуа внезапно се прокрадна страх.
— Какво става, Дженкинс? Какво си решил да правиш?
— Ще отида при Мутантите — каза Дженкинс много бавно. — След всички тези години ще отида да ги помоля за помощ.
Сянката се спусна по хълма, като заобикаляше местата, осветени от процеждащите се през дърветата лунни лъчи. На лунна светлина блестеше, а не трябваше да бъде забелязана. Не трябваше да проваля ловуването на другите, които щяха да я последват.
Други, разбира се, щеше да има. Нямаше да нахълтат като порой, не ще и дума, всичко трябваше да бъде внимателно контролирано. Щяха да идват само по неколцина и то така разпръснати, че животът на този чудесен свят да не съобрази да бие тревога.
Биеше ли тревога, краят щеше скоро да настъпи.
Сянката се потопи в мрака, притискайки се към земята и се опита да разгадае тайните на нощта със своите гърчещи се, но изопнати нерви. Отсея познатите й импулси и ги свери с информацията, заложена в острия й като бръснач разум.