Някои импулси й бяха познати. Други — не. За съдържанието на трети можеше да се опита да се досети. Един от тях, обаче, определено издаваше ужас.
Сянката се притисна плътно върху земята и надигна грозната си глава. Изолира страничните сигнали и се съсредоточи върху това, което се бе заизкачвало по хълма.
Бяха две създания и двете различни. Мозъкът на сянката се изпълни с вой, който насмалко да достигне гърлото й. Гъвкавото й тяло се напрегна едновременно от очакване и от неведом ужас.
Надигна се от земята и, като продължаваше да се таи, се спусна по хълма, за да пресече пътя на двете изкачващи се същества.
Дженкинс отново бе млад. Млад, силен и пъргав. С пъргав ум и пъргаво тяло. Бе достатъчно пъргав, за да се движи без усилия по обрулените от вятъра и осветени от луната хълмове. Чуваше не само шепота на листата и ленивото чуруликане на птиците, но и много други неща.
Да, много други неща, призна пред себе си.
Тялото бе превъзходно. Не можеше да бъде одраскано дори с длето и не ръждясваше. Това обаче не бе всичко.
Никога не бях предполагал, че тялото може да бъде от такова значение. Никога не си бях давал сметка колко несъвършено и изхабено бе старото. По начало е било калпаво още при направата му, макар че тогава явно не са били в състояние да произвеждат по-хубави неща. Машиностроенето наистина бе напреднало много от онези дни.
Това бе дело на роботите, естествено. На дивите роботи. Кучетата бяха договорили направата на тялото с тях. Кучетата инак рядко си имаха взимане-даване с роботите. Между тях цареше разбирателство, не ще и дума, но то се дължеше само на това, че не си пречеха взаимно, нито пък проявяваха любопитство едни към други.
Зайче шавна в дупката си и Дженкинс усети шаването. Миеща се мечка бе излезла на разходка през нощта и Дженкинс узна за това. Усети хитростта и любопитството, таящи се в мозъка зад малките очички, които го наблюдаваха иззад лешниковия храст. Отляво пък, свила се под дърво, спеше кафява мечка и сънуваше. Сънят й бе сънят на лакомница и бе изпълнен с див мед, с риби, уловени при ручея и с мравки, облизани от долната част на камък.
Всички тези усещания бяха изненадващи, но естествени. Така естествени като вървежа и слуха. В случая обаче не ставаше дума за слух и за зрение. Дори не и за въображение. Това, което Дженкинс разбра за зайчето в дупката, за миещата се мечка в гъстака и за кафявата мечка под дървото, бяха сигурни знания без следа от съмнение.
Значи, такива са телата на дивите роботи. Щом са направили такова тяло за мен, значи, такива правят и за себе си.
За седемте хиляди години, изминали от деня на заминаването на хората и те, както и Кучетата, бяха извървели дълъг път. Ние обаче не им обърнахме внимание, защото решихме, че така трябва. Роботите и Кучетата вървяха по собствени пътища и нито един от тях не прояви интерес към това, което правят другите. Докато роботите строяха космически кораби, отправяха се към звездите, създаваха нови тела и се занимаваха с математика и механика, Кучетата работиха с животните и изградиха братство на всички създания, които в дните на Човека бяха преследвани и убивани, вслушваха се в коблитата и се опитваха да проникнат в глъбините на времето, за да разберат, че времето не съществува.
Щом Кучетата и роботите успяха до отидат толкова далеч, то Мутантите ще са отишли още по-далеч, реши Дженкинс. Ще трябва да ме изслушат, защото ще им изложа проблем, който е само за тях. Мутантите, независимо от своите особености, са хора, потомци на Човека. Вече не би трябвало да изпитват ревност към него, защото името на Човека днес е само прах, разнасян от вятъра, шумолене на листа в летен ден и нищо повече.
Освен това, цели седем хиляди години въобще не съм им досаждал. Ако въобще може да се говори за приятелство с Мутант, Джо бе мой приятел. Разговаряше с мен, докато отказваше да разговаря с хората. Мутантите ще ме изслушат и ще ми кажат какво трябва да направя. И няма да ми се присмеят.
Няма да ми се присмеят, защото случилото се не е смешно. Става дума само за лък и стрела, обаче това съвсем не е смешно. Някога може и да е било смешно, но историята се погрижи да превърне много на пръв поглед забавни неща в сериозни. Приемем ли, че стрелата е шега, то за шега би трябвало да се обяви и атомната бомба, и повеят от отровен прах, който заличи цели градове, и ревящата ракета, която прелетява десет хиляди километра и убива един милион души.
Вярно е, че вече няма един милион души. Има само няколкостотин души, които живеят в къщите, изградени за тях от Кучетата. Кучетата все още знаеха какво са представлявали човешките същества и каква е била връзката им с тях и продължаваха да възприемат хората като богове. Смятаха ги за богове и през зимните нощи продължаваха да си разказват за дните, когато Човекът би могъл да се яви отново, да ги потупа по главите и да им каже „Доволен съм от вас, мои верни и добри слуги“.