Това не бе справедливо, каза си Дженкинс, докато се спускаше по хълма. Въобще не бе справедливо. Хората въобще не заслужаваха такова обожествяване. Бог ми е свидетел, че ги обичах, обаче не защото бяха хора, а заради спомените ми за някои хора.
Не бе справедливо Кучетата да градят неща за Човека. Те се справиха със задачите си много по-добре от него. Затова и изличих спомените за него, макар че ми отне много време. Посветих дълги години на разрушаването на легендите и на замъгляването на спомените, така че днес Кучетата наричат хората уебстъри и ги възприемат като такива.
Не съм сигурен дали постъпих правилно. Дълги нощи, докато всички останали спяха, седях в мрака върху люлеещия се стол и се вслушвах във вятъра, стенещ под стрехите. Размишлявах дали бях имал правото да направя това. Стореното от мен може би нямаше да се хареса на Уебстърови. Така е. Така съм свикнал да им се подчинявам, че и след всички тези хилядолетия, когато ще правя нещо, си задавам въпроса дали те го биха одобрили.
Сега обаче знам, че съм прав. Лъкът и стрелата са доказателство за това. Някога си мислех, че Човекът в зората на своето съществуване е поел неправилен път, че по време на дивачеството си просто е взел неправилен завой. Сега обаче виждам, че съм грешил. Човекът е в състояние да поеме само един път — пътя на лъка и стрелата.
Когато изловихме скитниците и ги докарахме в дома на Уебстър, им отнех оръжията. Обезоръжих не само ръцете им, но и разума им. Отпечатах само една част от литературата им, а останалото изгорих. Научих ги отново да четат, да пеят и да мислят. В книгите, които им оставих, нямаше и следа от войни и оръжия. Нямаше следа от омраза или от история, която също е омраза. Нямаше битки, герои и фанфари.
Всичко това се оказа напразно, рече си Дженкинс. Сега разбрах, че просто съм си изгубил времето. Човешкото същество, както и да се опиташ да му попречиш, непременно ще изобрети лък и стрела.
Спусна се по дългия склон на хълма, прекоси ручея, стичащ се към реката и отново се заизкачва, този път по полегатия мрачен склон на хълма, увенчан със скален връх.
Разнесе се тихо шумолене и новото му тяло съобщи на мозъка му, че то е предизвикано от мишки. От мишки, шетащи из проходите, които бяха прокопали под тревата. За миг успя да долови малкото щастие на търчащите игриви мишки, малките и все още неоформили се докрай мисли, изпълващи щастливите им същества.
Върху ствола на паднало дърво се бе присвила невестулка и разумът й бе изпълнен със злост. Злост, породена от мисълта за мишките, от спомените за доброто старо време, когато невестулките се хранеха с мишки. Бе изпълнен с жажда за кръв и със страх. Страх от това, което можеха да й сторят Кучетата, ако убиеше мишка. Страх от стотиците очи, следящи да не се допускат повторно убийствата, някога заливали света.
Един човек обаче бе извършил убийство. На невестулките бе забранено да убиват, но един човек бе извършил убийство. А Каноните забраняваха да се отнема чужд живот.
През изминалите години и други бяха убивали и бяха наказвани за това. Човекът също трябваше да бъде наказан. Наказанието обаче само по себе си нямаше да е достатъчно. Наказанието само по себе си нямаше да даде отговор. Отговорът трябваше да представлява решение не само за един човек, а за всички хора, за цялата раса. Това, което бе сторил един, можеха да го сторят и другите. Нищо чудно и да бе заложено в тях, тъй като бяха хора, а хората бяха убивали преди и вероятно бяха готови да убиват отново.
Мрачният замък на Мутанта бе толкова черен, че почти блещукаше на лунната светлина. В него нямаше никакви светлини и това не бе учудващо, тъй като никога не ги бе имал. Не бе известно и дали някога вратата му се бе отваряла към външния свят. Мутантите бяха построили подобни замъци в целия свят, бяха се затворили в тях и това бе краят. Преди това Мутантите се бяха намесвали в делата на хората, бяха водили тиха война срещу тях и когато те си заминаха, Мутантите направиха същото.
Дженкинс достигна подножието на широките каменни стъпала, водещи към портата и спря. Отметна глава назад и се взря в извисяващата се пред него сграда.
Предполагам, че Джо вече е мъртъв, каза си. Джо бе дълголетник, но не и безсмъртен. Не можеше да живее вечно. Щеше да е странно да се срещне с друг Мутант, който не е Джо.