Започна да се изкачва по стълбите бавно и напрегнато, изчаквайки да се разнесе подигравателен смях.
Нищо обаче не се случи.
Изкачи и последното стъпало и огледа портата в търсене на средство, с което да уведоми Мутантите за пристигането си.
Нямаше обаче звънец или мандало. Портата бе проста и с обикновено резе. Това бе всичко.
За миг се поколеба, след това удари няколко пъти с юмрук по вратата и зачака. Нямаше отговор. Портата си остана няма и неподвижна.
Почука отново, този път по-силно. Пак нямаше отговор.
Бавно и предпазливо повдигна ръка и натисна резето. То поддаде, вратата се отвори и Дженкинс влезе.
— Мозъкът ти не е наред — каза Вълкът. — На твое място щях да ги предизвикам да ме открият. Щях така да ги разиграя, че да ме запомнят. Щях да ги накарам да се поизпотят.
Питър поклати глава.
— Вероятно това е в твоя стил. Вълк, и навярно си прав. На мен обаче не би ми отивало. Уебстърите никога не бягат.
— Защо си сигурен, че е така? — попита безжалостно вълкът. — Говориш, без да се замисляш. Досега на нито един уебстър не му се е наложило да бяга и щом на нито един уебстър не му се е наложило да бяга, откъде можеш да знаеш, че те никога…
— Престани, моля те — каза Питър.
Известно време вървяха мълчаливо по каменистата пътека.
— Нещо ни следи — каза Вълкът.
— Само си внушаваш — каза Питър. — Кой би могъл да ни следи?
— Не знам, но…
— Надушваш ли нещо?
— Не.
— Тогава може би си видял или чул нещо?
— Не. Обаче…
— В такъв случай нищо не ни следи — каза уверено Питър. — Вече никой никого не следи.
Просмукващата се през върховете на дърветата лунна светлина изпълваше околността с черен и сребрист цвят. Откъм реката се чуваха приглушени звуци, издавани от каращи се патици. Бризът, докоснал склона на хълма, леко ухаеше на мъгла.
Лъкът на Питър се заплете в един храст и той се спря, за да го освободи. Няколко от стрелите му паднаха и той се наведе, за да ги повдигне.
— По-добре измисли някакъв начин да пренасяш по-удобно тези неща — изръмжа Вълкът. — Непрестанно падат и ти…
— Прав си. Вече помислих за това — каза Питър. — Може би ще трябва да направя някакъв калъф, за да ги окача на рамото си.
Продължиха да изкачват хълма.
— Какво ще направиш, когато пристигнеш в дома на уебстърите? — попита Вълкът.
— Ще потърся Дженкинс и ще му кажа какво съм направил — отвърна Питър.
— Дебеланко навярно вече го е уведомил.
— Може да не му е казал самата истина. Може би не му е предал случилото се както трябва. Дебеланко беше възбуден.
— И е възглупав — добави Вълкът.
Прекосиха осветено от луната място и сетне продължиха по тъмната пътека.
— Притеснявам се от всичко това — каза Вълкът. — Ще взема да се върна. Вършиш нещо неразумно. Извървях част от пътя с теб, но…
— Връщай се, щом си решил — отвърна огорчено Питър. — Аз пък не се притеснявам. Аз…
Извърна се и косата му настръхна.
Нещо не бе наред. Нещо във въздуха, който дишаше и в собствения му разум, не бе наред. Бе се появило смътно и смущаващо усещане за опасност. За нещо много повече от опасност. Нещо, което започна да сковава ключиците му и накара милион бодливи крака да се разходят по гърба му.
— Вълко! — извика той. — Вълко!
Надолу по пътеката нещо силно разклати един храст и Питър бързо се понесе към него. Приклекна, укри се зад друг храст и спря. Повдигна лъка си и със сръчно движение на лявата си ръка постави стрела в него.
Вълкът лежеше на земята и тялото му бе наполовина в сянка, наполовина осветено от лунните лъчи. Устните му бяха оголени и се виждаха зъбите му. Една от лапите му все още леко потрепваше.
Над него се бе надвесила форма. Форма и нищо друго. Форма, която плюеше и ръмжеше. Издаваше сърдити звуци, които в мозъка на Питър се превърнаха в писък. Вятърът отмести един клон и Питър видя как луната огря контурите на лице. Именно бегли контури, подобни на тебеширените рисунки, останали върху недобре изтрита черна дъска. Питър видя черепообразно лице с котешка уста и дръпнати очи и уши, украсени с виещи се пипала.
Тетивата потрепна и стрелата разплиска лицето. Именно го разплиска, премина през него и падна на земята. Лицето продължи зловещо да ръмжи.
Нова стрела изопна тетивата още повече, едва ли не до край. Стрела, движена от жилавата сила на добре изсушена дрянова пръчка и от омразата, страха и ненавистта на човека, който я насочваше.
Стрелата размаза тебеширените контури на лицето, забави се,потрепери и падна.