Тази стая просто е предверие към много други светове. Ключ към пространството, даващ достъп до много други планети, въртящи се около неизвестни слънца. Начин да се излиза от тази Земя без всъщност да се напуска. Средство да се прекоси пространството чрез прекрачване на праг.
Дженкинс забеляза други врати, огледа ги и поклати глава.
Бавно прекоси стаята и се насочи към изхода. Тихо, сякаш не желаеше да нарушава спокойствието на изпълнената с прах стая, повдигна резето, излезе и се озова в познатия му свят. Света на Луната и звездите, на речната мъгла, движеща се сред хълмовете, на разговарящите помежду си дървета.
Мишките продължаваха да тичат под тревата, изпълнени с щастливи миши мисли, които само с усилия можеха да се възприемат като мисли. На едно дърво бе кацнал бухал и мислите му бяха изпълнени с убийства.
Да, това чувство е все още твърде силно, рече си Дженкинс. Все още са твърде силни древната жажда за кръв и древната омраза. Ние обаче даваме на животните едно по-добро начало от това на Човека. Всъщност, естеството на началото очевидно не бе от значение за Човека.
Човешката жажда за кръв отново се появи. Отново се появи желанието на Човека да бъде различен, да бъде по-силен, да налага волята си чрез сътворени от него неща. Неща, благодарение на които неговата ръка ставаше по-силна от чиято и да е друга ръка или лапа, зъбите му потъваха по-надълбоко от тези на което и да е друго същество, а ръката му предизвикваше болка на разстояния, много по-големи от собствената й дължина.
Надявах се на помощ. Затова и дойдох тук. А помощ няма.
Помощ няма. Единствено Мутантите бяха в състояние да помогнат, а се оказа, че са си заминали.
Сега ще трябва да взимам решения сам, каза си Дженкинс, докато се спускаше по стълбището. Човечеството зависи от мен. Трябва да открия начин да спра хората, да ги променя. Не мога да им позволя да провалят това, което вършат Кучетата. Не мога да им позволя да превърнат отново света в свят на лъка и стрелата.
Тръгна през изпълнения с листа мрак на падинката и усети уханието на гниещи есенни листа, пробиващо си път през миризмите, излъчвани от новата зеленина. Това бе ново усещане за него.
Старото му тяло бе лишено от обоняние.
Сега притежаваше обоняние, подобрено зрение и способността да узнава. Да узнава какво мислят различните живи същества, да чете мислите на миещите се мечки, да отгатва мислите на мишките, да е в течение на мислите за убийство, изпълващи мозъците на бухалите и невестулките.
Узна и още нещо — донесения от вятъра и изпълнен с омраза и ужас писък на едно извънземно същество.
Тези чувства проблясваха през мозъка му и го накараха да се спре. След това се затича с все сили нагоре по хълма. Затича се не като човек през нощта, а като робот. Роботите виждат в тъмното и металните им туловища не се задъхват.
Омраза. Само една такава силна омраза му бе известна.
Чувствата ставаха все по-силни и отчетливи, докато изкачваше хълма с големи скокове. Разумът му се изпълни със страх от това, което би могъл да открие.
Прескочи купчина храсталаци и спря.
Човекът пристъпваше напред, присвил ръце, а върху тревата се търкаляше счупен лък. Сивото тяло на вълка бе наполовина осветено от луната, а от него се отдръпваше сенчесто създание, сътворено сякаш наполовина от светлина и наполовина от сенки. Създание, почти забележимо, но не съвсем. Създание, напомнящо призрачните твари, движещи се из сънищата ни.
— Питър! — извика Дженкинс, но викът застина в устата му.
Усети треската в мозъка на полувидимото същество, трескавия ужас, предизвикан от ненавистта на човека, пристъпващ към треперещата и ръмжаща сянка. Трескав ужас и трескаво търсене, трескави опити да си припомни нещо.
Човекът вече почти я бе достигнал, човек с хилаво тяло и смехотворни юмруци, но изпълнен със смелост. Смелост като тази, която можеше да му позволи да скочи в бездната, да повдигне плочите към преизподнята и да отправи нагло предизвикателство към пазителя на прокълнатите.
Създанието внезапно откри това, което търсеше, бе разбрало какво трябва да стори. Дженкинс усети вълната от облекчение, заляла неговото същество. В разума му просветна нещо, наподобяващо едновременно дума, символ и мисъл. Нещо като безсмислено словосъчетание, като заклинание, но не съвсем. Очевидно, ставаше дума за умствено упражнение, за мисъл, поставяща тялото под контрол.
Заклинанието сработи.