Създанието изчезна. Изчезна безследно. Изчезна от този свят.
Не остана никаква следа от него. Не остана никаква вибрация, предизвикана от неговото същество. Сякаш никога не бе го имало.
А какво бе казало създанието, какво си бе помислило? Да, каза си следното…
Дженкинс веднага прекъсна мисловния си процес. Да, думата, мисълта и цялата последователност на заклинанието вече бяха запечатани върху мозъка му. Не трябваше обаче да го използува. Трябваше да го забрави. Трябваше да го запази в тайна.
Заклинанието бе сработило за коблито. Щеше да сработи и за него. Знаеше, че е така.
Човекът, вече застинал неподвижно с разперени ръце, бе втренчил поглед в Дженкинс.
Устните върху побелялото му лице помръднаха.
— А ти кой…
— Аз съм Дженкинс — каза Дженкинс. — Това е новото ми тяло.
— Тук имаше нещо — каза Питър.
— Да. Кобли — каза Дженкинс. — Джошуа ми каза, че едно е успяло да се промъкне при нас.
— То уби Вълка — каза Питър.
— Да. То уби Вълка — кимна Дженкинс. — Уби и много други същества. Именно то бе извършителят на убийствата.
— А аз го убих — каза Питър. — Убих го или го прогоних… Въобще, няма го.
— Ти го прогони — каза Дженкинс. — Оказа се по-силен от него. То се уплаши от теб. Ти го уплаши и то се завърна в света, откъдето бе дошло.
— Можех и да го убия — похвали се Питър. — Връвта обаче се скъса.
— Следващият път ще трябва да използуваш по-здрава връв — каза спокойно Дженкинс. — Ще ти обясня как да го направиш. А на стрелата си е добре да поставиш стоманен връх…
— Стрела? Какво е стрела?
— Пръчката, която изстреля. Пръчката с връвта се нарича лък. Взети заедно са лък и стрела.
Раменете на Питър увиснаха.
— Значи, това вече е било измислено. Значи, не съм първият.
— Не си първият — потвърди Дженкинс.
След това отиде при Питър и положи ръка върху рамото му.
— Хайде да се приберем у дома, Питър.
Питър поклати глава.
— Не, аз ще остана при Вълкът до настъпването на утрото. След това ще извикам приятелите му и ще го погребем.
Повдигна глава и погледна Дженкинс в лицето.
— Вълкът бе мой приятел. Голям приятел, Дженкинс.
— Сигурен съм, че е било така — съгласи се Дженкинс. — Ще се видим ли пак?
— Да, разбира се. Ще дойда на пикника. На пикника на Уебстърови. Мисля, че е след около седмица.
— Така е — каза Дженкинс бавно, замислил се, докато говореше. — Така е. Тогава и ще се видим.
Извърна се и започна бавно да се спуска по хълма. Питър седна до мъртвия вълк и зачака настъпването на зората. Няколко пъти избърса бузите си с ръка.
Всички бяха насядали в полукръг срещу Дженкинс и го слушаха внимателно.
— Това, което ще ви кажа, е много важно, така че ще трябва да внимавате — каза Дженкинс. — Трябва да внимавате, да си напрегнете умовете и да пазите много съвестно тези неща: кошниците за храна, лъковете и стрелите и всичко останало.
— Това някаква нова игра ли е, Дженкинс? — засмя се едно от момичетата.
— В известен смисъл, да — отговори Дженкинс. — Всъщност, точно това е — нова игра. При това, изключително интересна игра.
— Дженкинс винаги измисля някоя нова игра в деня на пикника на Уебстърови — подхвърли някой.
— А сега слушайте внимателно — каза Дженкинс. — Трябва да ме погледнете и да се опитате да отгатнете какво мисля.
— Значи, ще играем на гатанки — изписка кикотещо се момиче. — Много обичам гатанките.
Дженкинс се усмихна.
— Познахте, именно гатанки имам пред вид — каза. — А сега, имайте добрината да ме слушате внимателно и ме погледнете…
— Иска ми се да изпробвам тези лъкове и стрели — каза един от мъжете. — След като приключим с играта ще можем ли да направим това, Дженкинс?
— Да — отвърна търпеливо Дженкинс. — След като играта приключи ще можете да ги изпробвате.
Затвори очи и мозъкът му присегна към всеки един от тях. Усети как възбудените им умове се опитват да докоснат неговия, да открият мислите, които бяха започнали да се зараждат в неговия мозък.
По-силно, помисли си Дженкинс. По-силно.
По разума му премина тръпка и той я прогони. Не владееше нито хипнозата, нито телепатията, но се стараеше. Опитваше се да събере разума на всички в едно и да го представи като игра.
Бавно и внимателно изведе на повърхността тайния символ: думите, мисълта и заклинанието. Лесно ги въведе в мозъка си. Последователно, едно след друго. Така, както би обяснявал нещо на дете, казвайки му как да избере верния тон, как да държи устните си и да мърда езика си.
За миг остави тези мисли и съсредоточи вниманието си върху разума на другите, които опипваха неговия с търсещи пръсти. След това си помисли всичко на глас. Така, както го бе направило коблито.