VIII. ПРОСТИЯТ НАЧИН
Малкият беглец, енотът Арчи, приведен върху склона на хълма, се опита да улови една от дребните вечно изплъзващи й се твари, криещи се в тревата. Руфус, роботът на Арчи, се опита да й каже нещо, обаче погълнатият от заниманието си енот не му отговори.
Хомър направи нещо, което нито едно куче дотогава не бе сторвало. Прекоси реката и проникна в лагера на дивите роботи. Бе уплашен, тъй като нямаше как да знае какво можеха да му сторят, когато го забележат. Изпълнилата го тревога обаче надви страха му и то продължи пътя си.
Укрилите се в тайно гнездо дълбоко под земята мравки мечтаеха и планираха създаването на свят, който не можеха да разберат. Бяха се устремили към нещо, недостъпно за ума на Кучетата, роботите и Хората, и не прекъсваха придвижването си към него.
В Женева, Джон Уебстър навърши десет хиляди години анабиоза и продължи съня си без да помръдне. Отвън, на улицата, лек повей на вятъра разпиля листата, нападали по булеварда, обаче нямаше кой да чуе и види това.
Дженкинс тръгна по хълма без да се озърта наляво или надясно, тъй като имаше неща, които не желаеше да забележи. Видя дърво, заело мястото на друго дърво от друг свят. В мозъка му се бе образувала пътека, утъпкана от милиард стъпки за десет хиляди години.
Ако се вслушаше внимателно, щеше да дочуе смях, разнесъл се от вековете. Сардоничният смях на човек на име Джо.
Арчи залови една от изплъзващите се твари и я стисна в лапата си. Внимателно я разтвори и установи, че създанието трескаво се опитваше да избяга.
— Ти не ме слушаш, Арчи — каза Руфус.
Пъргавото създание се скри в козината на Арчи и се понесе към лапата му.
— Навярно е бълха — каза Арчи. Изправи се и се почеса по корема.
— При това изглежда да е някакъв нов вид бълха — добави. — Дано да греша. И обикновените бълхи са достатъчно досадни.
— Ти не ме слушаш — повтори Руфус.
— Защото съм зает — отвърна Арчи. — Тревата е пълна с тези твари. Трябва да разбера какво представляват.
— Напускам те, Арчи.
— Какво?
— Напускам те — повтори Руфус. — Отивам в Сградата.
— Ти си се побъркал — изсумтя сърдито Арчи. — Още откакто падна в оня мравуняк стана прекалено докачлив.
— Чух Зова и съм длъжен да те напусна — каза Руфус.
— Винаги съм се държал добре с теб — рече с умолителен глас енотът. — Никога не съм те претоварвал с работа. Приемал съм те като приятел, а не като робот. Винаги съм се отнасял с теб като към животно.
Руфус заинатено поклати глава.
— Не можеш да ме задържиш. Каквото и да правиш, невъзможно е да остана. Чух Зова и съм длъжен да те напусна.
— Не вярвам да ми дадат друг робот — каза енотът. — Дезертьор съм и това ти е добре известно. Докато ме преследват пазачите няма да се сдобия с друг робот.
Руфус не каза нищо.
— Нужен си ми — обясни му Арчи. — Трябва да останеш при мен, за да ми помогнеш да си набавя храна. Не мога даже да се доближа до хранилките, защото пазачите ще ме заловят и ще ме закарат на Хълма Уебстър. Трябва да ми помогнеш да си изкопая леговище. Наближава зима и ми е нужно леговище. Нищо, че няма да е отоплено и осветено. Длъжен си да…
Руфус вече му бе обърнал гръб и се спускаше по хълма. Бе се отправил към коритото на реката. То пък водеше към тъмния контур, едва забелязващ се при отдалечения хоризонт.
Арчи, с разрешена от вятъра козина, се сгуши и уви краката си с опашка. Вятърът бе студен. Носеше хлад, който преди час не можеше да се долови. Хлад, предизвикан не от климата, а от нещо друго.
Светлите мънистени очи на енота огледаха склона на хълма и не откриха и следа от Руфус.
Бе останал без храна, без леговище и без робот. Преследван от пазачите и изпохапан от бълхите.
Сградата наподобяваше неясен контур на фона на далечните хълмове отвъд реката.
Твърдеше се, че преди сто години Сградата не била по-голяма от Дома на Уебстър.
Оттогава обаче се бе уголемила. Оставаше чувството, че никога няма да бъде довършена. Първоначално бе с площ от два декара. После, квадратен километър. Сега заемаше пространството на цял град. Продължаваше да расте на шир и на височина.
Контур на фона на хълмовете, предизвикващ ужас у малките суеверни обитатели на горите. Нещо, с което плашеха децата си.
В Сградата имаше нещо зловещо. Излъчваше зло, което не можеше да бъде подушено, видяно или чуто, но се усещаше. Най-силно, в нощния мрак, когато вятърът ревеше в пещерите и животните спяха. Някои обаче бодърствуваха и напрегнато се вслушваха в пулсирането на това въплъщение на неизвестността, в неговата песен, разнасяща се в пространството между световете.