Арчи примига под лъчите на есенното слънце и се почеса.
Може би някой ден ще се открие начин да се реши проблема с бълхите. Отблъскващо ги мазило, което да втриеш в козината си. Или пък споразумение с тях. Например, да им се построи резерват, където да ги хранят, за да не досаждат на животните. Или нещо друго от този род.
Днес срещу бълхите не можеше да се направи нищо особено. Трябваше да се чешеш. Или да кажеш на робота си да те пощи, макар че при пощенето се лишаваш повече от косми, отколкото от бълхи. Можеше и да се отъркаляш в праха или пясъка. Или пък да поплуваш, за да удавиш някои от тях. Е, всъщност трудно можеха да бъдат удавени. По този начин по-скоро се освобождаваш от тях, пък ако някои се удавят, значи такъв им е бил късметът.
Да… Можеше да накараш робота си да те пощи. Сега обаче не разполагаше с робот
Нямаше робот, който да го пощи.
Нямаше робот, който да му помогне да си набавя храна.
Арчи си спомни, че при реката имаше глог. Навярно от нощното заскрежаване глогинките бяха окапали. Помисли си за тях и се облиза. Оттатък хребета пък имаше засята с царевица нива. Ако покажеше достатъчно пъргавина и скорост, като нищо щеше да се сдобие поне с кочан царевица. Попаднеше ли пък в беда, винаги щеше да насити глада си с корени, диви жълъди и с дивото грозде от лозата, растяща до песъчливия бряг.
Щом Руфус е решил да ме напуска, прав му път, промърмори си под нос Арчи. Кучетата пък да си ядат сами от хранилките си. Пазачите нека си пазят.
Щеше да заживее самостоятелен живот. Да се храни с плодове и корени и да извършва набези из царевичака. Така, както неговите прадеди се бяха хранили с плодове и корени и бяха извършвали набези из царевичака.
Щеше да живее така, както бяха живяли енотите преди появяването на Кучетата с техните идеи за Братство между животните. Както бяха живяли всички животни, преди да бъдат научени да разговарят с думи, да четат печатните книги на Кучетата, да се сдобият с роботи, изпълняващи ролята на ръце, и да получат отопление и осветление в бърлогите си.
Преди това бе имало и лотария, която определяше дали ще останеш на Земята или ще бъдеш изпратен да заселваш друг свят.
Арчи си спомни, че тогава Кучетата дълго ги бяха убеждавали в необходимостта от тази лотария. Дълго, търпеливо и любезно. Някои животни трябвало да заминат за другите светове, тъй като иначе на Земята щели да се съберат прекалено много животни. Не била достатъчно просторна, за да побере всички. Обявиха лотарията си за най-справедлив начин за определяне кои да заминат за тези светове.
Освен това бе обяснено, че те са почти като Земята, тъй като всъщност представляват нейни продължения. Светове, които просто вървят по дирите на Земята. Не досущ като нея, може би, но много близки. Само тук-таме щели да се забележат дребни различия. Така например, на дадено място, където на Земята има дъб, другаде ще има орех. Или пък някъде ще има извор от чиста хладна вода на мястото, където на Земята такъв извор отсъствува.
Тогава Хомър много въодушевено му бе обяснил, че може би светът, където ще замине, ще е по-хубав от Земята.
Арчи леко се притисна срещу склона на хълма и усети как все още възтоплото есенно слънце неутрализира ефекта от хладния есенен вятър. Отново се сети за глогинките. Меки и пухкави, щяха да лежат на земята. Първо щеше да изяде тях, сетне да се изкачи върху храста, да изяде други, а сетне да слезе и да се заеме и с опадалите по земята вследствие на покатерването му.
Щеше да ги изяде, да ги вземе в лапи и да ги разтрие върху лицето си. Можеше и да се отъркаля в тях.
С края на окото забеляза как едно от чевръстите създания тичаше в тревата. Приличат на мравки, но не са мравки, помисли си. Не приличаха на нито едни от известните му мравки.
Дали пък не бяха бълхи? Нов вид бълхи?
Със светкавично движение на лапата залови едно от тях. Усети как пълзи върху дланта му. Разтвори лапа, видя, че още е там и пак я стисна.
Повдигна лапа до ухото си и се вслуша.
Заловеното създание цъкаше!
Лагерът на дивите роботи се оказа нещо съвсем различно от представите на Хомър. Нямаше сгради. Имаше само рампи за изстрелване, три космически кораба и половин дузина роботи, които се занимаваха с един от тях.
Всъщност, рече си Хомър, трябваше да съобрази, че в лагера на роботите няма да има сгради. Сградите бяха убежища, а роботите не се нуждаеха от убежища.
Хомър изпитваше страх, но се постара да не го издава. Навири опашка, повдигна високо глава и без всякакво колебание се запъти към малката група роботи. Стигна до тях, седна, изплези език и зачака да го заговорят.
Тъй като никой от тях не го заговори, набра смелост и ги заговори той.