— Казвам се Хомър и съм представител на Кучетата — заяви. — Ако сред вас има старши робот, бих желал да поговоря с него.
Роботите продължиха да работят. След около минута един от тях най-сетне се извърна, отиде до Хомър и приклекна, за да бъде главата му на едно равнище с тази на кучето. Останалите роботи продължиха заниманието си сякаш нищо не се бе случило.
— Аз съм робот на име Ендрю — каза роботът. — Не съм това, което наричаш старши робот, тъй като старши роботи сред нас няма. Готов съм обаче да разговарям с теб.
— Дойдох във връзка със Сградата — каза Хомър.
— Навярно имаш пред вид структурата, разположена северозападно от нас — каза роботът на име Ендрю. — Тази, която можеш да съзреш и оттук, стига да се обърнеш.
— Точно нея имам пред вид — каза Хомър. — Дойдох да попитам защо я строите.
— Не я строим ние — отвърна Ендрю.
— Видяхме, че я строят роботи.
— Да, там има роботи. Не я строим обаче ние.
— Да не би да помагате на някого?
Ендрю поклати глава.
— Някои от нас чуват Зов. Някой ги призовава да отидат там и да работят. Ние не ги спираме, тъй като всичките сме свободни индивиди.
— Кой в такъв случай я строи? — попита Хомър.
— Мравките — отвърна Ендрю.
Долната челюст на Хомър увисна.
— Мравките? Имаш пред вид насекомите? Малките създания, обитаващи мравуняци?
— Точно тях — потвърди Ендрю и с пръстите си имитира движенията на забързана мравка.
— Та те не са в състояние да построят подобно нещо — възрази Хомър. — Те са тъпи.
— Вече не са — каза Ендрю.
Хомър, сякаш прилепнал към пясъка, усети как ледените крака на ужаса започват да бягат по нервите му.
— Вече не са — повтори Ендрю, сякаш говореше на себе си. — Отдавна не са тъпи. Някога, в дълбока древност, един човек на име Джо…
— Човек? Това пък какво е?
Роботът тихо прищрака, сякаш се опитваше да сгълчи Хомър.
— Човеците са били животни — поясни. — Животни, вървящи на два крака. Приличали са много на нас, макар че ние сме от метал, докато те са били от плът.
— Навярно имаш пред вид уебстърите — каза Хомър. — И ние сме чували за такива създания, обаче ги наричаме уебстъри.
Роботът бавно кимна.
— Да, възможно е уебстърите да са били хора. Тук е живяло семейство с такова име. Точно от другата страна на реката.
— Има място, наречено Домът на Уебстър — каза Хомър. — Разположено е върху Хълма на Уебстър.
— Тъкмо него имах пред вид — каза Ендрю.
— Ние го поддържаме — каза Хомър. — Смятаме го за светилище, макар и да не знаем защо. Заръчано ни е да го поддържаме. Да поддържаме Дома на Уебстър.
— Именно уебстърите са ви научили вас, Кучетата, да говорите — каза Ендрю.
Хомър застина.
— Никой не ни е учил на това. Ние сами сме се научили. Постигнали сме го след дълги усилия. Сетне научихме и останалите животни да говорят.
Роботът Ендрю, застанал на припек, започна да помръдва глава, сякаш обмисляше нещо.
— Десет хиляди години — каза. — Не. По-скоро, около дванадесет хиляди. Може би единадесет хиляди.
Хомър зачака. Зачака, и внезапно усети тежестта на годините, притискаща хълмовете. Притискаща реката, слънцето, пясъка, вятъра и небето.
Притискаща и самия Ендрю.
— Ти си стар — рече му. — Можеш ли да си спомняш неща, случили се толкова отдавна?
— Да — каза Ендрю. — Аз съм един от последните роботи, създадени от хора. Произведоха ме няколко години преди да отпътуват за Юпитер.
Хомър замълча и се опита да подреди мислите си.
Хора. Нов свят.
Двуного животно.
Двуного животно, създало роботите и сетне научило Кучетата да говорят.
Ендрю, сякаш четеше мислите му, се обади.
— Не биваше да страните от нас — каза. — Трябваше да работим заедно. Някога сме работили заедно. Всички щяхме да спечелим, ако бяхме работили заедно.
— Страхувахме се от вас — каза Хомър. — Все още се страхуваме от вас.
— Вярно е — съгласи се Ендрюс. — Предполагам, че Дженкинс е поддържал у вас този страх. Дженкинс бе хитър и съобразителен. Знаеше, че трябваше да започнете от нула. Че не биваше да мъкнете спомена за Човека като мъртво бреме върху плещите си.
Хомър не каза нищо.
— Ние пък не сме нищо друго, освен паметта на човека — каза роботът. — Правим нещата, които е правил той, макар и по-научно. Тъй като сме машини, длъжни сме да проявяваме по-научен подход към всичко. По-търпеливи сме от Човека, защото разполагаме с вечността, докато той е разполагал само с няколко кратки години.
Ендрю начерта две линии в пясъка и ги кръстоса с други две линии. След това изписа буквата Х в квадратче в горната лява част на рисунката.