Хубав живот, рече си Хомър. Хубав живот, за който решихме, че е наше дело. Ендрю обаче каза, че не е. Рече, че не сме добавили нищичко към наследените от нас механически умения и механическа логика. Че сме изгубили голяма част от тях. Говори ми за химия и се опита да ми я обясни, но нищо не разбрах. Говори ми за елементи, за молекули и за атоми. И за електроника. Наистина, добави, че и без да разбираме от електроника сме се справили с някои неща така чудесно, както човек, въпреки всичките му знания, никога не би могъл да се справи. Можеш да изучаваш електроника милион години, каза Ендрю и пак да не достигнеш другите светове, дори да не разбереш, че съществуват. Ние обаче ги открихме. Постигнахме нещо, което не е било по силите на уебстърите.
Това е, защото мисленето ни се отличава от уебстърското. Всъщност, те са хора, не уебстъри.
Да вземем нашите роботи. Не са по-добри от оставените ни от Човека. Вярно е, че тук-таме нещо по тях е поизменено, но за истински подобрения не може да се говори.
Защо трябва да се мечтае за по-добри роботи?
Може да се мечтае за по-добър царевичен кочан. Или за по-добро орехово дърво. Или за див ориз с по-високи добиви. За по-добри начини за произвеждане на дрождите, които заместват месото.
Защо обаче трябва да се мечтае за по-добри роботи? Та нали и сега вършат всичко, което очакваме от тях? Защо трябва да се подобряват?
Сега обаче те чуват Зов и отиват да работят в Сградата. Отиват да градят нещо, което ще ни изтика от Земята.
Не разбираме. Естествено, че не сме в състояние да разберем. Ако познавахме по-добре нашите роботи, може би щяхме да разберем. Ако ги разбирахме, можехме така да ги устроим, че да не чуят никакъв зов. Или пък да не му обърнат внимание, ако го чуят.
Една бълха пробяга по главата на Хомър и той присви уши.
От друга страна, Ендрю може и да греши. Притежаваме собствена легенда за възхода на Братството на животните, а роботите си имат своя легенда за падението на човека. Кой би могъл днес да каже коя от двете е вярна?
В разказа на Ендрю обаче има логика. Някога са съществували и Кучета, и роботи, и след падението на Човека те тръгнали по свои отделни пътища. От друга страна пък, ние задържахме част от роботите. Някои роботи останаха при нас, за да ги използуваме като ръце. Няма обаче нито едно куче, която да е отишло при роботите.
В един ъгъл избръмча ленива есенна муха, смутена от огъня. Полетя около главата на Хомър и кацна на носа му. Той я погледна и видя как тя повдига крачета и нагло почиства крилца. Хомър махна с лапа, но не успя да я улучи и тя избяга.
На вратата се почука.
Хомър повдигна глава и примига.
— Влез — каза след малко. Беше роботът Иезекиил.
— Заловиха Арчи — каза Иезекиил.
— Арчи?
— Да, Арчи, енотът.
— А, да. Беглецът — каза Хомър.
— Доведоха го тук — каза Иезекиил. — Искаш ли да го видиш?
— Нека влезе.
Иезекиил даде знак с пръст и през вратата влезе Арчи. Козината му бе покрита с репеи и опашката му се влачеше. Зад него се появиха силуетите на двама роботи-пазачи.
— Опитваше се да краде царевица — каза един от пазачите. — Успяхме да го уловим, обаче ни даде голям зор.
Хомър важно надигна глава и погледна Арчи в очите. Енотът не сведе поглед.
— Ако Руфус бе останал при мен, друг път щяха да ме хванат — каза Арчи. — Руфус, моят робот, щеше да ме предупреди.
— А къде е сега Руфус?
— Днес чу Зов и отиде при Сградата — каза Арчи.
— Я ми разкажи — започна Хомър. — Преди Руфус да те напусне, случи ли му се нещо? Нещо странно? Нещо необичайно?
— Нищо — отвърна Арчи. — Ако изключим това, че падна върху един мравуняк. Той си беше тромав робот. Винаги се препъваше или оплиташе в нещо. Не го бяха направили съвестно. Сигурен съм, че имаше поне една развинтена гайка.
Нещо малко и черно скочи от носа на Арчи и се затича по пода. Енотът го сграбчи със светкавично движение на лапата си.
— По-добре стой по-далеч от него — каза Иезекиил на Хомър. — Буквално гъмжи от бълхи.
— Това не е бълха — изпухтя обиденият енот. — Това е нещо различно. Хванах го днес. Издава цъкащ звук и прилича на мравка, но не е мравка. Нещо различно е.
Цъкащото нещо се шмугна между ноктите на Арчи и падна на пода. Приземи се на краката си и отново скочи. Арчи понечи да го улови, но то му убягна. Като мълния се стрелна към Иезекиил и се покатери на крака му.
Хомър рязко се изправи. Бе разбрал.
— Бързо! — изкрещя. — Хванете го! Не му давайте да…
Същството обаче бе изчезнало. Хомър бавно седна. Гласът му бе тих. Тих и убийствено сериозен.
— Пазачи — рече. — Вземете Иезекиил под стража. Не го оставяйте сам и не му позволявайте да избяга. Докладвайте ми за всяко негово движение.