Иезекиил се отдръпна.
— Но аз нищо лошо не съм сторил!
— Така е — каза му тихо Хомър. — Все още не си. Ще го сториш, обаче. Ще чуеш Зов и ще се опиташ да дезертираш и да отидеш при Сградата. Преди да те пуснем, ще разберем кое те кара да постъпваш така. Ще видим какво е и ще разберем как функционира.
Хомър се извърна. На лицето му бе изписана кучешка усмивка.
— А сега, Арчи…
Арчи обаче го нямаше.
Прозорецът бе отворен и Арчи го нямаше.
Хомър се размърда върху сеното. Не му се искаше да се събуди. В гърлото му бе застинало ръмжене.
Остарявам, помисли си. Твърде много години тегнат върху плещите ми. Досущ като годините, тежащи върху хълмовете. А имаше времена, когато и при най-слабия звук вече бях на крака, още непочистил козината си от сено и с лая си предупреждавах роботите.
На вратата се почука и Хомър с усилия се изправи.
— Влизай! — извика. — Престани да чукаш и влизай!
Вратата се отвори и се появи робот. Хомър дотогава не бе виждал толкова голям робот. Блестящ, грамаден и масивен, с полирано тяло, блестящо като огън даже и в мрака. На рамото му се бе сгушил енотът Арчи.
— Аз съм Дженкинс — каза роботът. — Тази вечер реших да се върна.
Хомър преглътна и бавно седна на мястото си.
— Дженкинс — каза той. — Има предания… Има легенди… От дълбока древност.
— Само легенди ли са останали? — попита Дженкинс.
— Да — отвърна Хомър. — Остана легендата за робот, грижил се за нас. Впрочем, днес Ендрю каза, че те е познавал. Има и предание за това как по случай седемхилядния ти рожден ден Кучетата са ти подарили ново тяло. Прекрасно тяло, което…
Хомър не довърши мисълта си. Тялото на застаналия пред него робот с енот на рамото нямаше как да бъде друго, освен подареното за рождения ден.
— Какво стана с Дома на Уебстърови? — попита Дженкинс. — Пазите ли все още Дома на Уебстърови?
— Все още пазим Дома на Уебстърови — отвърна Хомър. — Поддържаме го във вида, в който го заварихме. Длъжни сме да го правим.
— А какво стана с уебстърите?
— Уебстъри вече няма.
Дженкинс кимна с разбиране. Чувствителното му тяло вече му бе съобщило, че уебстъри вече няма. Не долавяше нито вибрации, предизвикани от уебстъри, нито пък мисли за тях в разума на нещата, до които се докосваше.
Така и трябваше да стане.
Прекоси бавно стаята с меки котешки стъпки, независимо от огромната си тежест. Хомър усети приятелското излъчване и добротата на металното създание. Усети, че огромната му сила бе готова да го защити.
Дженкинс приседна до него.
— Имаш си неприятности — каза Дженкинс.
Хомър го погледна.
— Имам пред вид мравките — поясни Дженкинс. — Арчи вече ми разказа. Каза ми, че си имаш неприятности с мравките.
— Реших да се скрия в Дома на Уебстърови — каза Арчи. — Боях се да не ме уловите отново, така че реших да се скрия в Дома на Уебстърови…
— Достатъчно, Арчи — прекъсна го Дженкинс. — Ти нищо не знаеш за това. Вече ми каза, че нищо не знаеш. Само ми каза, че Кучетата си имат неприятности с мравките.
След това погледна Хомър.
— Предполагам, че това са мравките на Джо — каза.
— Значи и ти познаваш Джо — каза Хомър. — Значи, наистина е съществувал човек на име Джо.
Дженкинс леко се изкашля.
— Да. Човек, който създаваше неприятности. Понякога обаче бе симпатичен. В него се бе вселил дяволът.
— Те строят — каза Хомър. — Карат роботите да им работят и строят сграда.
— Така е — каза Дженкинс. — И мравките имат право да строят.
— Те обаче строят твърде бързо. На път са да ни изтикат от Земята. Ако продължават да строят с този темп, след още хиляда години ще застроят цялата Земя.
— А вие нямате къде да отидете, така ли? И това ви смущава.
— Има къде да отидем. Можем да отидем на много други места. На който и да е от другите светове. В световете на коблитата.
Дженкинс кимна с разбиране.
— Аз вече бях на един от световете на коблитата. На следващия след този. Отведох там неколцина уебстъри преди пет хиляди години и се завърнах тук едва тази вечер. Разбирам чувствата ти. В нито един друг свят не си си у дома. През всички тези пет хиляди години непрестанно съм си мислел за Земята. Завърнах се в Дома на Уебстър и там открих Арчи. Именно той ми разказа за мравките, така че реших да дойда тук. Надявам се да не ми се сърдиш.
— Радваме се на пристигането ти — отвърна любезно Хомър.
— Що се отнася до мравките, предполагам, че искаш да ги спреш — каза Дженкинс.
Хомър кимна утвърдително.
— Съществува начин да се направи това — каза Дженкинс. — Знам го с положителност. Дано успея да си припомня метода, използуван от уебстърите. Това бе много отдавна. Методът обаче бе много прост. Спомням си, че бе прост.