Всеки ден се изкачвах по хълма, спомни си. Изкачвах се, защото не ми се стоеше там. Защото копнежът ми бе твърде силен. Защото не пожелавах да се вглеждам внимателно в нещата около мен, тъй като имаше различия, които не желаех да забелязвам.
Извървях този път милион пъти и едва тогава у мен се натрупа сила, способна да ме върне обратно.
Попаднах в капан. Думите, мислите и заклинанията, които ме отведоха в света на коблитата, се оказаха еднопосочен билет. Отведоха ме там, но не можаха да ме върнат обратно. Съществува обаче и друг, все още неведом начин на пътуване. И сега не ми е известен.
— Ти каза, че съществува начин — подсети го Хомър.
— Да?
— Ти каза, че съществува начин да се спрат мравките.
Дженкинс кимна утвърдително.
— Ще се опитам да го разбера. Ще замина за Женева.
Джон Уебстър се събуди.
Това е много странно, та аз поисках да спя цяла вечност.
Трябваше да спя до безкрайност, а безкрайността няма край.
Всичко бе потънало в мъгла и в сивата забрава на съня. Нещо обаче изпъкваше ясно и релефно в разума му. Бе поискал вечност, а не я получи.
В разума му се появи дума. Дума, наподобяваща тихо почукване по отдалечена врата.
Продължи да лежи и да слуша почукването. Думата се превърна в две думи. Тези думи бяха неговото име.
Джон Уебстър, Джон Уебстър. Думите продължиха да почукват мозъка му.
Джон Уебстър.
Джон Уебстър.
— Да — каза мозъкът на Уебстър и думите изчезнаха и не се повториха.
Тишина. Изтъняване на мъглата на забравата. Постепенно възстановяване на паметта. Спомените започнаха да се завръщат един по един.
Съществуваше град и името му бе Женева.
В него живееха хора, лишени от цел.
Извън града живееха Кучета. Обитаваха целия свят извън града. Те имаха цели. Имаха и мечти.
Сара се бе изкачила на хълма, за да си осигури век, изпълнен със сънища.
А пък аз, Джон Уебстър, се изкачих на хълма и поисках да ми дадат вечност. Това не е вечност.
— Джон Уебстър, обажда се Дженкинс.
— Да, Дженкинс — каза Джон Уебстър, но не го изрече с език. Не го изрече с език, устни и гърло, тъй като цялото му тяло, поставено в цилиндъра, бе изпълнено с течност, пазеща го от обезводняване. Течност, която същевременно го хранеше. Течност, запечатала неговите устни, очи и уши.
— Да, Дженкнис — отговори Уебстър с разума си. — Помня те. Сега си спомням за теб. Открай време си работил при семейството. Помогна ни да научим Кучетата да говорят. Остана при тях и след като семейството замина.
— Все още съм с тях — каза Дженкинс.
— Потърсих вечността — каза Уебстър. — Закрих града и потърсих вечността.
— Нерядко сме си задавали въпроса защо закри града — каза Дженкинс.
— Заради Кучетата — отвърна разумът на Уебстър. — За да им се даде шанс. Хората щяха да го провалят.
— Кучетата се справят добре — каза Дженкинс.
— Градът вече открит ли е?
— Не, все още е закрит.
— Ти обаче си тук.
— Да, но аз съм единственият, който знае пътя. Други няма да дойдат. Поне в близко бъдеще.
— Бях забравил за времето. Колко време измина, Дженкинс?
— Откакто закрихте града? Около десет хиляди години.
— Има ли други хора?
— Да, но спят.
— А роботите? Все още ли са на пост?
— Роботите все още са на пост.
Уебстър продължи да лежи неподвижно и разумът му се изпълни с мир. Градът все още бе закрит, а последните хора спяха. Кучетата се справяха с положението, а роботите бяха на пост.
— Не трябваше да ме будиш — каза той. — Не трябваше да прекъсваш съня ми.
— Трябва да науча нещо. Някога го знаех и бе нещо много просто, но го забравих. То е нещо просто и същевременно изключително важно.
— И какво е то, Дженкинс? — попита Уебстър.
— Става дума за мравките. Едно време досаждаха на хората. Как се справяхте с тях?
— Как ли? Ами тровехме ги — отвърна Уебстър.
— Тровехте ги! — възкликна Дженкинс.
— Да — отвърна Уебстър. — Това е нещо много лесно. Примамваш мравките с разтвор от сладък сироп, който им харесва. В него слагаш смъртоносна за тях отрова. Не поставяш обаче доза, която да ги умъртви веднага. Слагаш бавнодействуваща отрова, която да отнесат в мравуняка. Така убиваш не само две или три мравки, а много повече.
Главата на Джон Уебстър се изпълни с тишина. Тишина, лишена от мисли и думи.
— Дженкинс? Ти тука ли…
— Да, Джон Уебстър, тук съм.
— Това ли искаше да чуеш?
— Да, това исках да чуя.
— Значи, мога отново да заспя.
— Да, Джон Уебстър. Спи спокойно.
Дженкинс, застанал на хълма, почувствува първите груби повеи на зимния вятър. Склонът на хълма, водещ към реката, бе изпъстрен със сивите и черни силуети на обезлистени дървета.