И всуе диреше Мехар нов свят, за да скъта душата си.
Той търсеше нови светове, а край него пустиня раздипляше червена свила.
Мълчание на топли пясъци го окръжаваше — и пустинята тръпнеше като пламнала жена, която го чака.
А мълчаливите пясъчни хълмове стоеха пред него като бедра на легнали моми, които чакат огнено докосване на пръсти…
И сред бял ден се тълпяха видения от пламък и зной край него: — стадо от сенки вземаха образ на пълноснажни моми, нескритн от никаква одежда…
И те се тълпяха, те се тълпяха безчислени пред него и му казваха:
— Защо мълчат очите ти, Мехар. Защо са ледни твоите пръсти?
Тъй му казваха голите моми, за да го съблазнят.
А той свеждаше очи надолу, за да не ги гледа.
Защото пред погледа му кипеше грешна мъгла и миризма на гола снага потапяше в пламък душата му.
— — — — — — — — —
А нощите му се пълнеха с неутолено бълнуване — и Грехът пълзеше като змия по стъпките на неговия сън.
Огърлица от пламъци се виеше над душата му — и безчисли жени чупеха пред него пламнали бедра…
Жени дохождаха — жени с гръд като трендафил и с усмивка на девственици, румени от свян, — за да прелъжат неговия сън: те го сковаваха с усмивката си — и той ги поглеждаше.
И тогава изведнъж ставаха други: пред него лумваше позорът на сочни женски уста, кикотеше се пияният мирис на срамни черни коси, съскаше потайният шъпот на тъмни кътчета от тялото…
И неговата пламнала глава падаше безсилно, а ръцете му се протягаха, за да потърсят затаените сладости на чужда снага.
Грехът идеше — властен като цар — и младежът виждаше черни пръсти по душата си…
Мехар потъваше в непознати падини, кракът му се плъзваше надолу, а вдън бездната Грехът въртеше с подсмив своите жълти очи…
— — — — — — — — —
Ров на спасение ровеше Мехар за себе си, а ров на Смърт изрови…
Един ден керван мина през пустинята. А с кервана вървеше млада мома. И те потропаха на вратите, за да ги прибере Мехар в сараите си през нощта.
Ала Мехар не отвори.
И те си тръгнаха нажалени.
И тогава глас каза на Мехара — гласът на неговата душа му каза:
— Сараи си дигнал — от грях да се пазиш, а ето че грях извърши! Зверове ще разръфат братята ти отвън, а ти стоиш и пазиш от съблазън своята дребна душа!
И сжали се Мехар, та отвори, извика пътниците — и ги прибра.
И спаха там.
А момата се разболя през нощта — и заранта не може да тръгне с кервана.
И оставиха я там, оставиха и брата й при нея — да бди, додето се придигне момата.
А Мехар видя, че момата е хубава — и се силеше да я не гледа.
Ала очите му сами диреха снагата й — и грях влезе в душата на Мехара.
Придигна се момата наскоро, ала Мехар падна болен: от севда заболя Мехар — от севда по момата…
Орис беше: от орис не можеш отбегна.
И случи се, та змия клъцна брата на момата — и той умря.
А момата остана в Мехаровите сараи, защото нямаше де да върви сама.
И една нощ Мехар влезе при нея — и я овладя.
И момата спа с него.
А на сутринта рече момата на Макара:
— Познаваш ли ме?
А Мехар отвърна:
— Не съм виждал това лице. Как се казваш ти?
Ала като каза тези думи Мехар, момата се изкиска като бяс — и се изгуби.
А Мехаровите сараи се изпълниха със зловоние на бесовски грях…
И видя Мехар, че бяс го е подлъгал, за да го вплете в грях.
И затъгува Мехар — и отчаяние покри душата му.
— — — — — — — — —
И запали Мехар своите сараи. И пламъци облизаха ширни горници, та останаха само мермерни стени да стърчат като паметник на грях.
А Мехар тръгна низ пустинята, облечен в дрехи на дервиш.
И просеше хляб от бедуините.
И скри своето име Мехар, за да го не познаят кой е. А един ден го спря пътят му сред големите оази край Медина.
И студен извор подири Мехар, за да пие вода.
А като се наведе над извора, видя лицето си — и каза:
— Стар аз станах! Остаря от грях Мехар. Стар съм: време е да се прибера в гроба!
И с плач напусна Мехар очите на Свещения Град, та иде там, дето пустинята се слива с морето.
И там умря.
А като умря, цялата пустиня заплака по Мехара. И душите на вси праведници замолиха Пророка да прибере Мехара в небесните градини, ала не рачеше Мохамед да ги послуша.
Защото Мехар ба сгрешил.
И кога минаха седем години, през дните на свещената година, кога праведните празнуват смъртта на Пророка, сжали се Мохамед над Мехара — и реши да му отвори небесните градини.
И през нощта Пророкът изтръгна издушите на своите праведници по един алмаз, който е образ на тяхната добродетел.