И почнаха да строят кораб — и с него бленуваха да преплуват водите на потопа, та да спечелят Безсмъртие.
— — — — — — — — —
А дъщерята на Белия Цар се наричаше Амра — и тя обичаше Черния Странник.
И — доде баща и братя строеха кораб — тя махаше запален факел над тях, за да види Черният Странник от своя връх що правят.
А водата наближаваше върха на Бялата Планина.
Корабът бе много голям — и кога го сглобиха навръх планината, кървав факел разви лъчи над него.
И Черният Странник видя кораба и разбра всичко.
И кога корабът бе готов — и в него бе влязло семейството на Белия Цар, водите почнаха да наближават върха на Червената Планина.
Там също светеха факли — и Белият Цар видя, че хората на върха правят нещо.
А водата заливаше върха на Планината — и корабът почна бавно да се разклаща — както огромен крагуй размахва крила, преди да фръкне.
— — — — — — — — —
Като два острова стърчеха сред водите двата върха.
А черни бяха водите — като катран черни — и мудно се влачеха — като глината на Нил, кога я прилив изфърли по пясъка на речен бряг.
А низ тъмните талази се дигаха нагоре задушливи пари — като от котел на знахар-вълшебник.
И разбраха вси, че в това огромно, безбрежно море кипи Гибелта на цял свят.
— — — — — — — — —
А навръх Червената Планина хората правеха нещо.
Кървави факли горяха там и женски гласове пееха блудни песни.
А мъже снажни и силил чупеха кедрови стъбла и на: плещи носеха едри парчета дърво.
Водата се клатеше бавно и замряло — и всеки миг потъваше по един връх — и всеки миг се скъсяваше по една пътека. И потъна най-сетне Бялата Планина, както тъне камък на дъното — от Червената Планина остава само върхът.
Ала там — на тъмните скали на върха — стоеше нещо грамадно, изпънало безкрайни ребра.
— — — — — — — — —
И кога потъна Бялата Планина, огромният кораб от кедри се люшна, та се понесе по черния гребен на смолистите води.
Той се понесе като крокодил, който дири месо.
А над кораба съскаха мълнии като камшици в ръката на Бога. Небето се пропукваше и показваше своето кърваво дъно, из което ручеше на безкрайни потоци гъста черна вода.
Ала тъкмо тогава, кога водата преля над Червената Планина — нещо тежко се люшна там, вещо едро се мярна и полетя срещу кораба на Белия Цар.
— — — — — — — — —
Два кораба летяха един срещу друг, засилени от бездната на два върха: два рода — два врага се срещнаха в черния въртоп.
— — — — — — — — —
Те се бореха за Безсмъртие.
— — — — — — — — —
И в мига, кога се плъзнаха плавно един срещу друг, бясна буря се изви от небесата — и двата кораба засилени полетяха, за да се сблъснат.
Невидима ръка ги тласкаше — и те се срещнаха с такава сила, че се удариха гневно един о друг — и се разбиха на късове.
— — — — — — — — —
Най-сетне бурята пресекна, небето почна да се разведря — и тясна ивица светлина проби стената на мрачините.
И тогава прати Амон Ра своите орли — орлите на Некхаб и Лазит, — за да намерят онези, които са победили Бездната: — да им даде да населят Новата Земя.
И върнаха се орлите при Амона. И всеки носеше на своя гръб човек.
И там, в чертозите на Ра, се сбраха двамата — Мъжът и Жената, които бяха надвили Смъртта.
Жената бе Амра, а мъжът — Черният Странник.
И те населиха земята — и родиха синове и дъщери.
Само един мъж бе познала Амра — Черния Странник.
Ала тя го бе познала още като девица — много време преди потопа…
Черният Странник бе познал всички жени на земята.
И кога Мъжът и Жената видяха своето първо Дете, Черният Странник кротко целуна Амра по челото.
И тя позна в лицето му Белия Цар, своя баща.
А той видя в нея Великата Неродена, която бе покрила живота му с позор.
— — — — — — — — —
А Небесният Господар, Амон, слезе на земята, за да запали слънце над челото на първото Дете.
И той ги погледна — и разпали любов в сърцата на безсмъртните — и рече:
— Да бъде! Тъй аз исках!
В ПУСТИНЯТА МЕ ЗАРОВЕТЕ!
Кога умра, в пустинята ме заровете: там заровете певеца от Север!
Далек от шатрите ме изнесете, мои смугли братя: в пясъка погребете снагата ми!
Видях младия Мугал, когото донесоха мъртъв на бамбукови клони.
Злодейци го бяха убили.
Очите му бяха кървави и гледаха като очи на безумец: така ще гледат очите ми, кога умра…
Чух стареца Талеб, като пееше в полунощ пред шатрите на племето.
Гласът му трептете като жилка на гусла — и в песента плачеше скръбта на вси отчаяни: така ще пее душата ми, кога умра… Бездомно живях — бездомна песен ще пее душата ми низ пустинята…