Отвъд планината минава керван: черни петна растат и приближават. Камилите бавно и морно пристъпват и клатят дълги шии — като грамадни безкрили птици, носещи на гръб човешката Мъка…
Бели шатри лежат пред тебе.
Мирише на печен банан, на вино от ананас и на чорба от кокосово мляко.
— — — — — — — — —
Голи момичета минават и вятърът вее техните червени забрадки. По шиите им звънят огърлици от седеф, коралови пръсти и лазурни мъниста.
Те носят на рамо кърчази с вода.
По пясъчния склон се мяркат дълги сенки — те растат и доближават: отново иде керван. След час низ шатрите ще плъзнат непознати хора и селото ще стане град.
А утре заран никой не ще остане.
Ти си дошъл — да чуеш приказка на далечни камилари и песни на голи моми.
Бели шатри лежат пред тебе.
Душата ти ще запее като вятър сред оазите — и ще забрави света.
Оттук ти ще се върнеш при своите — тъжен като песента на арабски кавал.
— — — — — — — — —
Пред тебе ръмоли бързо поточе. Над водата се навежда гола мома: тя се мие. По водата играе дръзко отражение.
Смугли багри се пречупват в зелените бои на палмовата корона.
В пустинята няма грях.
Момата те гледа и се смее.
Зъбите й са бели като седеф и остри като на граблив звяр. Тя стъпва леко и кръшно като тигрица.
Пред тебе ръмоли бистро поточе.
Момата снема пъстра забрадка и с нея изтрива мократа си снага. По гръдта й бляскат капки вода…
Тя фърля на рамо забрадката и си отива. Червената свила е мокра — забрадката се залепва на плещите й.
Стъпките на момата оставят в мокрия пясък следи.
След малко водата ще ги напълни — и не ще се познае, кой е минал тук.
Ти си дошъл — да сънуваш изново своя блян по далечни страни.
Бели шатри лежат пред тебе.
И твоят блян расте като видение сред пясъчната безкрайност; кротка усмивка на слънчев ден — блян по далечни гори, които мълчат, — блян по гори, които пламък е изпепелил…
Бели шатри лежат като мъртвешки савани пред тебе.
Душата ти ще изгори като папирусов клон сред пустинята — и ще изчезне от света.
Оттук ти ще се върнеш мъртъв при своите: твоята мъртва душа ще се смеси с мъртвите призраци на пустинята.
— — — — — — — — —
Твоята песен е стон на погребан човек, когото Слънцето прегръща.
СФИНКС
Твоите каменни очи са скрижали на световната: памет — ти помниш пъстри празници на кръв и молитва: хиляди царе надживя твоят мраморен поглед, векове засипаха с пепел твоите каменни стъпки.
Празник играе в погледа ти, свидетелю на изгрева: вековен празник, чиито звуци още не са заглъхнали, кънти в мълчанието на твоя недвижен взор.
Човекът стои пред тебе, Сфинксе!
— — — — — — — — —
Аз не ида да гледам Чудото на човешка ръка, което вековете са направили знаменито, ни да се дивя пред Тайната на човешка замисъл, която народите са прославили.
Сфинксе, не искам твоята Тайна!
Аз знам дори това, което ти н е знаеш…
Ида при тебе като при своя рожба, защото преди векове моята мисъл извая Чудото на твоето тяло: ръката вдълба в каменна Загадка четворното Чудо, което се зове Човек: аз себе си взидах в изваяние от камък и плинта — и това изваяние надживя дори своя творец.
Човекът стои пред тебе, Сфинксе!
— — — — — — — — —
Ние бяхме хиляди преди години — и силни бяхме — и гордост звънтеше в нашия поглед. Слънцето се оглеждаше по бронза на телата ни — и вихърът се криеше в мрака на нашите коси.
Ала нямахме сиянието на горделивеца — нямахме свободата. Защото бяхме роби до един — и никой не можеше да избегне железния плясък на господарски бич.
И един ден се разнесе вик:
— Долу веригите! Волност на вси хора!
И ние подехме незнайния вик, що ни обещаваше небеса.
И вси до един въстанахме.
Ни един не искаше да слуша фараон, жрец, или земеделец, И вси напуснахме градовете и селата — отидохме да се заселим сред оазите на Пустинята.
И там разпнахме шатри, развъдихме камили и заорахме земя. А господарите дигнаха срещу нас бранни пълчища — да ни сплашат с меч, — дано се върнем.
Ала безчислени бяхме — и с ръце счупихме копията им, а острието на меча се сломи като тръст о бронза на гърдите ни. И бранниците в уплаха полетяха назад — към своите градове.
Хиляди бяхме преди години — и силни бяхме — и гордост звънтеше в нашия поглед. Слънцето се оглеждаше по бронза на телата ни — и вихърът се криеше в мрака на нашите коси.
И в движението на ръцете ни се понесе сиянието на горделивеца, защото добихме свобода. Ни един не бе роб — и никого не можеше да сплаши железният съсък на господарски бич: ние бяхме волни като вихри.