— — — — — — — — —
И когато преживяхме притчата на своите дни, сбрахме се в Пустинята — да иззидаме от плинта и камък паметник на своето дело: Сфинкса иззидахме.
В чъртата на стиснати уста врязахме глумата на самовластник, който през мъки и труд е стигнал волност, да се не бои от Беда, а презира всяко Щастие.
В снажни левски мишци и в остри нокти вбихме силата на волния, който е разбил с размах едно царство — и който е готов да съкруши от основа една вселена.
В ледния поглед на човешкото лице и в замислените чърти на лоба затворихме властна мисъл на независим ум, който тълкува мрежата на земни и небесни замисли.
В тържеството на облика му и във величието на неговата неподвижност вдълбахме вечността на човешкия дух — и ние, вечни недоволни, вложихме в образа му Загадката, която никое време не ще раздипли.
— — — — — — — — —
И ето нашия голям грях: ние живяхме Загадката на старото време. Безумна мисъл кърмехме: — че ни липсва само волност. А добихме ли я, разбрахме — че нямаме нищо.
Не бяхме свикнали на волен живот — и се питахме що да правим. И никой не отговаряше. Та почнахме да се изтребваме един друг — и да се бием за жени и земя.
И разбрахме, че е по-лесно да слушаш, отколкото да заповядаш. Защото не намери правдата заповедник между нас: а нали от заповедници бягахме?
И дигнахме се в обратен път към градовете, за да продадем своята свобода. Ала фараоните бяха избити, жреците — измрели, а чуждоземци бяха отвлекли в робство господарите ни.
И пръснахме се тогава като пясък: едни избиха, други паднаха в плен, трети населиха градовете и заживяха с грабеж.
Ние починахме — робите на свободата, — а от нашата смела Мечта остана само образ. Остана гордият Сфинкс, който разглася на света порива на лихо Безумие.
Изваянието преживя Човека.
— — — — — — — — —
Ти стоиш, та слушаш предание на древни дни, защото старата Загадка е разтълмена — и твоите очи са празни. Равнодушната усмивка на устните ти мълви само ледна глума: голямата Тайна на твоя поглед е Тайна погребана!
Самин Човекът я е погребал.
Ала нова Загадка съзирам да блести в завитъка на твоите стиснати уста — и нова Истина бразди чъртите на твоя лоб.
Ти знаеш това, което дори Аз не знам…
Ти си обгледал безкрайния път на Човека и вековете са влели живот в твоите мъртви членове. Ти знаеш завета на миналото и вси правди на грядущето.
Ти знаеш това, което дори Аз не знам…
И от всичко, което знаеш ти, Аз знам само едно — твоята глума…
— — — — — — — — —
Певецът стои пред тебе, Сфинксе!
КРЪВ ПО ЛИСТАТА
Помниш ли, моя далечна, късния час, кога те зърнах първи път?
Помниш ли мириса на зряло грозде и пъстрите багри на измирски полуден?
По големите улици на Измир черни хора продаваха плодове в широки кошници. Мъже и жени с пъстри дрехи купуваха грозде, кокосови орехи и мъхнати праскови. По раменете на продавачите скачаха маймуни и си играеха с чалмите им. Слънцето режеше остри сенки по ъглите — и цялата улица се пълнеше с бои.
А ти стоеше там, между многото, в своята дълга черна дреха — и коприната на твоите очи мяташе сянка върху коприната на твоята дреха.
Клепачите ти бяха морни от цяла нощ наслада, а веждите ти бяха тежки и дълги като крила на странна възточна птица.
Твоята голяма шапка мяташе модра сянка по лицето ти — и в сянката блестяха като бесни пламъци твоите очи.
Ти ме погледна — и аз спрях взор върху тебе. А после ти изви очи — и в погледа ти прочетох, че сме се срещнали случайно, ала само смърт ще ни раздели: прочетох вечната измама, че сме родени един за друг.
Защото всеки чете много пъти през живота тази измама — и всеки си казва:
— Сега не ще бъде тъй!
— — — — — — — — —
Помниш ли, моя далечна, как мина първият ден?
Помниш ли пожара на ярко слънце и негата на дълги светли улици?
Ти ми разказа още тогава — жената не крие своите пъстри дни от никого — за своето детинство в оазите на арабската пустиня и за ранните години на своето моминство.
Слънцето е милвало твоята гола снага — и лекият ветрец е прегръщал змийските ти бедра.
Ти си живяла в сенките на шатъра като в люлка — и майка ти не е помисляла, че бял ще те прегърне някой ден.
И ти ми разказа как отпосле, в харема на знатен бей, си живяла под пъстра светлина на копринен балдахин — и как си квасила с лимон устата си, за да те не слети знойна сласт.