Сър Хърбърт обясни, че се опитва да поднесе новината внимателно.
— Ясно, но спри с опитите.
— Точно така — подкрепи я и Тони. — Гръмни бомбата и зарови останките ми.
Сър Хърбърт отново преглътна онова свое горчиво лекарство. После с видимо усилие събра сили и отвори уста.
— Добре, щом настоявате — каза той. — Тази възрастна жена… госпожа Прайс… е твоя майка!
— Мили боже! Искаш да кажеш…?
— Не. Не си незаконен. По-лошо е.
— По-лошо? Как може нещо да е по-лошо от това? Ако съм незаконен, нямам право на титлата.
— Ти нямаш право на титлата — каза лейди Лидия.
— Вие и двамата май сте луди.
Сър Хърбърт изстена.
— Нещата са много прости, дяволите да го вземат. Бебето на Дройтуич беше изпратено от Индия и дадено на бавачка. Естествено жената трябваше да има дете на практически същата възраст като него.
— Какъв кошмар! — Тони прокара трепереща ръка през косата си. — Разбирам какво имате предвид. Бебето на Дройтуич е умряло и аз…
— Бебето на Дройтуич не е умряло. То е живо и днес.
— Живо е? Къде е тогава?
— Навън, в помещенията на прислугата — изхъхри сър Хърбърт. — Той е Сид Прайс, бръснарят.
Тишината, последвала това сензационно разкритие, беше разцепена от почти животински вик на агония. Източникът му обаче не беше главният потърпевш, който гледаше с празен поглед сър Хърбърт. Този нечовешки крясък на ужас бе нададен от Почитаемия Фреди.
— Сид Прайс е мой брат? — изпищя фалцетово той.
— Това не е истина — изшептя Тони. — Не може да е истина.
— Истина е, Тони. Самата истина — отвърна му лейди Лидия.
Фреди продължаваше да се бори с личния си проблем.
— Но той не би могъл да е мой брат! — нареждаше той. — Та той носи връзка от магазин за конфекция.
Тони отиде до прозореца, погледна навън, след което се върна при групата и с треперещи крака седна на дивана. Лицето му бе бяло като тебешир.
— Мисля, че ми дължите пълно обяснение на това, което казахте — изрече той глухо. — Сигурни ли сте, че няма някаква грешка?
— Напълно сме сигурни.
— Откога знаете?
— Откакто стана на шестнайсет.
Веждите на Тони се изстреляха нагоре.
— Цели дванайсет години! Много добре сте пазили тайната. И как стана така, че научихте истината точно по това време?
— Ето как се случи всичко. По това време беше станала катастрофа с един от крайградските влакове, а госпожа Прайс била в него. Нямала е някакви сериозни наранявания, но от шока получила сърдечен пристъп.
— Помислила си, че умира — допълни лейди Лидия.
— И изпратила да извикат Дройтуич — продължи разказа сър Хърбърт. — За да му разкаже историята. Угризения на съвестта, нали разбираш. Предсмъртни признания.
— Разбирам — поклати глава Тони.
— Аз бях в клуба, когато той ми позвъни и ме помоли да дойде веднага в Найтсбридж. Беше страшно развълнуван, но не можеше да ми каже нищо по телефона… каза, че връзката е несигурна. Така че аз веднага грабнах едно такси и пристигнах в бръснарския салон. Там той накара Прайс да повтори разказа си… Основната идея на историята беше, че по някое време през тази година, преди Дройтуич и жена му да се завърнат от Индия, тя подменила собственото си дете с тяхното.
— Аха — бе краткият коментар на Тони.
Фреди продължаваше да се съпротивлява яростно срещу съдбата си.
— Но, дявол да го вземе, човек не може да направи такова нещо без да го разкрият — възмути се той. — Нали има все пак някаква семейна прилика?
— Аз смятах, че детето трябва да прилича на баща си. Но всъщност — каза сър Хърбърт, — всички новородени бебета фактически приличат на малкия Дройтуич.
— Нали знаеш как изглеждат — включи се лейди Лидия. — Пухкави, розови и еднакви.
Фреди все още не се предаваше.
— Добре, но проклетото бебе би трябвало да има някакви особени белези — простена той. — Не може и двете бебета да са нямали нищо по себе си. Нали знаете какво пише в паспортите — „Особени белези“.
Сър Хърбърт кимна мрачно.
— Ще стигна и до това. Точно белегът всъщност направи нещата така сигурни. Преди да напусне Индия ръката на бебето на Дройтуич била лошо попарена. Когато родителите се върнали след година и половина, белегът го нямало. Бавачката Прайс обяснила, че той напълно бил изчезнал. Четиринайсет години по-късно момчето, което се нарича Сид Прайс, все още носи този белег.
— Тогава, проклет да съм, ако разбирам защо сте оставили нещата…
— Почакай — прекъсна го лейди Лидия. — И това ще научиш.
— Лейди Дройтуич — продължи сър Хърбърт — беше в много деликатно здравословно състояние. Ако бяхме й отнели момчето, което тя смяташе за свой син и което боготвореше, и се бяхме опитали да го подменим с този ужасен малък натрапник, шокът щеше да я убие. Цяла нощ ние двамата обмисляхме какво да направим. Тогава на мен ми хрумна идея. Да предположим, че доведем момчето да я види и я оставим насаме с него. Сигурно майчиният инстинкт щеше да заговори в нея и да почувства някакво привличане…?