Сър Хърбърт изпухтя.
— Това е чудесно, мило момиче, но ти сигурно не очакваш, че лорд Дройтуич…
— Точно затова — продължи Поли, — ако има някаква истина в тази история, бих искала да ви помоля като лична услуга да не казвате на господин Прайс.
— Какво!
— Да не казвате на господин Прайс.
— Да не казваме на господин Прайс ли те чух да казваш? — заекна от изумление Фреди. — Да не казваме?
— В момента господин Прайс е един щастлив човек — обича работата си и е ужасно горд, че се справя така добре. Често го чувам да казва, че някой ден ще се премести на Бонд стрийт. Говори с въодушевлението на дете, което планира тържеството за рождения си ден. Казвам ви, той е точно на мястото си. Вложил е цялото си сърце и душа в бизнеса и ще бъде нещастен без него. Мисля, че ще съсипете целия му живот, ако изведнъж му дадете титла и такова огромно имение.
— Виж ти! — това беше казано от лейди Лидия, която първа се съвзе, за да изкоментира неочакваната гледна точка, от която бе разгледан случаят. — Това е любопитен начин да се погледне на ситуацията.
— Единственият възможен — отсече твърдо Фреди. Той се усмихна на Поли и побърза да изкаже пълното си одобрение. — Не знам дали съзнаваш това — каза той, — но всяка дума, откъснала се от устата ти, е като истинска перла от най-чиста проба.
— Просто се опитвам да погледна нещата откъм разумната им страна. На този свят никой не е щастлив, ако не е на мястото си. И кралят се чувства зле, когато го стягат обувките.
— Дори и Соломон — побърза да увери сър Хърбърт компанията с тон на благоговеен възторг — не може да се сравни с това момиче.
— На господин Прайс ще му бъде много трудно, ако го направите граф. Той непрекъснато се притеснява да не направи някоя издънка.
— Тя иска да каже — поясни Фреди, който имаше бегла представа за американския начин на изразяване, — да не извърши някоя грешка, нещо, което обществото не одобрява.
— Защото смята, че хората ще му се смеят. А той мрази му се присмиват. Знам го добре — потвърди Поли замислена, — защото съм опитвала.
Тони изглежда бе единственият човек сред присъстващите, който не мислеше, че всичко се подрежда върховно.
— Да — обади се той, — може би си права за Сид. Но пък за мен ще бъде дяволски некомфортно да живея с пари, които принадлежат на друг и да чувам как ме наричат лорд Дройтуич, когато знам, че не съм нищо друго освен натрапник.
Фреди поклати глава укорително.
— Мислиш нездравословно, момчето ми. Много нездравословно. Коригирай, ако обичаш, работата на машинката.
— Във всеки случай — обади се и лейди Лидия, — струва ми се, че ще ти бъде по-приятно да живееш тук, отколкото на Мот стрийт и да чуваш, че те наричат господин Прайс.
— Има нещо вярно в думите ти.
— А освен това трябва да мислиш и за Вайолет.
— Ами да — побърза да пусне в действие новото оръжие сър Хърбърт, — нали не искаш да загубиш Вайолет?
— Какво искаш да кажеш с това „да я загуби“? — смъмри го лейди Лидия строго. — Титлата не значи нищо за Вайолет. Тя ми го каза.
— Именно — побърза да се поправи сър Хърбърт. — Именно. Чудесно, безкористно момиче.
— Тогава не мислиш ли — включи се и Поли, — че щом момичето е толкова чудесно и безкористно, ще е честно да измамиш надеждите й?
— Много добре казано — съгласи се сър Хърбърт.
Той погледна Тони с очакване. Лейди Лидия направи същото, Фреди също го фиксира с поглед много по-красноречив от другите два. Решението на Тони значеше много за Фреди.
— Добре — разтвори безпомощно ръце Тони. — Какво значат някакви си угризения на съвестта между приятели. Да оставим нещата такива каквито са.
— Ура! — викна Фреди.
— Благодаря на бога! — въздъхна лейди Лидия.
— Към благодарностите можем да добавим и тази — допълни сър Хърбърт, — че наквасената стара чанта е заспала в библиотеката, така че няма да продължава да броди из къщата и да дрънка пред всеки, който й се изпречи на пътя.
— Моля за извинение, милорд — каза Слингсби от прага, — но дали Ваша светлост може да ме информира за местонахождението на Прайс?
Сър Хърбърт подскочи като прободен с харпун кит и изгъргори в опит да каже нещо. Схванатите му гласни струни най-накрая пропуснаха едно дрезгаво „Какво!“
— Само не ми казвай, че тя не е в библиотеката! — изшептя със същия дрезгав тон и лейди Лидия.
— Библиотеката е празна, милейди.
Поли нададе кратък вик на мрачно просветление.