— Сигурно се е преструвала на заспала! Само за да ме разчисти от пътя си. О, защо съм толкова наивна! Никога няма да си го простя, никога.
Тя се отправи към вратата, а сър Хърбърт вдигна ръка, за да я спре.
— Почакай малко.
— Да — намеси се и Фреди. — Ние се нуждаем от теб тук. Слингсби!
— Сър?
— Намери тази млада проказа Прайс и го изпрати тук.
— Много добре, сър.
— Ами сега — обади се отново Фреди, когато вратата се затвори след иконома. — Ако тя е изтропала на Прайс своята сензация, ни остава само една едничка надежда. — И той махна с ръка по посока на Поли. — Наследничката на Соломон, момичето с изпъкнало чело.
— Да — съгласи се лейди Лидия. — Ако можеш да изложиш аргументите си по същия начин, по който ги изложи пред нас, ти ще можеш да убедиш Прайс така, както убеди лорд Дройтуич.
— Мисля обаче, че не вземате предвид нещо много важно — лорд Дройтуич имаше сериозен интерес да се остави да бъде убеден — отбеляза мъдро Поли.
— Да, да, да — съгласи се сър Хърбърт. — Обаче ако му кажеш, че това е твърде голяма хапка за неговата уста…
— Изобщо не бих споменала подобно нещо на господин Прайс. Кажеш ли, че не може да се справи с нещо, той моментално се захваща с него.
— Неприятна личност! — намеси се отново Фреди. — Винаги съм го казвал.
Лейди Лидия не сдържа емоциите си.
— Но ако преди дванайсет години покойният лорд Дройтуич е отказал да подготви този млад мъж за свой наследник, какъв граф може да стане от него сега.
— Знам какъв ще бъде отговорът му.
— Слушаме те.
— Той ще признае, че от него ще излезе доста ексцентричен пер, но едва ли по-ексцентричен от някои други, които цял живот са били такива.
— И ще бъде съвсем прав — съгласи се Тони.
— Е, както и да е — заключи Поли. — Все пак ще отида и ще видя какво е станало.
— Върви — даде благословията си сър Хърбърт. — Върви и разузнай положението.
— И повярвай ми — допълни Тони, като й отвори галантно вратата, — много съм ти благодарен за всичко, което правиш за нас.
Поли му се усмихна и тръгна, докато Тони затвори вратата и зае мястото си в Съвета.
— А сега ме чуйте всички — взе думата сър Хърбърт в качеството си на самопровъзгласил се председател. — Мисля, че най-доброто, което можем да направим, когато този младеж дойде тук, е да атакуваме веднага и да му предложим пари.
— Да — подкрепи го лейди Лидия — една примамлива сума.
— Точно така, сума, която да не може да откаже — включи се отново сър Хърбърт, — но само при условие, че подпише документ, че се отказва от претенциите си за титлата.
— Съгласен — одобри Фреди. — И имайте предвид, че трябва да го направим нехайно, без хъмкане и заекване, сякаш ей сега ни е хрумнало.
— Разбирам какво искаш да кажеш — кимна сър Хърбърт.
— Ясно ми е. Все едно не ни е грижа за цялото това нещо.
— Правилно — обади се и лейди Лидия ентусиазирано. Тони обаче внесе минорен тон в тази ода на радостта.
— О, по дяволите всичкото това шушукане и заговорничене! — възпротиви се той.
Фреди се почувства задължен отново да раздруса по-големия си брат.
— Виж какво, старче — подхвана той с назидателен глас, — в живота има моменти, когато единственото спасение е да се заговорничи и то да се заговорничи до дупка. Можеш само да благодариш на съответните по-висши инстанции, че имам почетна значка от Оксфорд по заговорничене.
— Смяташ, че подобно държане се налага, така ли?
— Всъщност е от жизненоважно значение.
— Чувствам се гадно.
— Но изглеждаш страхотно. И така, колеги. Безгрижни физиономии готови! Да омаловажаваме и да се забавляваме.
На вратата се почука. Съветът замръзна.
— Влез — каза Тони.
В стаята влезе прислужникът Чарлс.
— Извинете, милорд — каза Чарлс. — Поръчахте ми да ви напомня да се преоблечете по-рано тази вечер.
Съветът си отдъхна.
— Благодаря, Чарлс.
— Чарлс — повика го сър Хърбърт.
— Да, сър Хърбърт?
— Случайно да знаеш къде е младият Прайс?
— В килера, сър Хърбърт — каза Чарлс. — Говори с майка си.
Осма глава
Не се случва често един обикновен прислужник така да стресне семейството на своя работодател — с последните си думи Чарлс все едно взриви бомба под носовете им. Задълженията на нисшата прислуга в английските провинциални имения рядко дават подобна възможност, а през този ден в цяла Англия Чарлс беше може би единственият млад прислужник от този ранг, който с едно единствено изречение накара един баронет да си прехапе езика, съпругата на баронета да се доближи на стъпка до инфаркта, а вторият син на граф да изпусне своя монокъл. И забележете — всичко това се случи едновременно. Иронията на ситуацията се състоеше във факта, че вестоносецът нямаше и най-малка представа за сензацията, която бе предизвикал, защото след първата неволна реакция членовете на Съвета възвърнаха британската си невъзмутимост и отново се превърнаха в самите себе си.