— Не може да е шега — изрече той подозрително. — Тук се крие нещо. Мога да го прочета върху лицата ви. Мога да го отгатна и по държането ви, да не говорим, че съвсем ясно си личи в думите ви. И аз настоявам да разбера какво става. Сега, когато моето малко момиче е поверило щастието си във вашите ръце, лорд Дройтуич, смятам…
— Да — съгласи се Вайолет апатично. — Въпреки, че с баща ми рядко сме на едно мнение, аз мисля също…
Тони ядосано се обърна към тях. Неговата добродушна натура нямаше изградена защита срещу събития като днешните. Той бе изпаднал в настроение, в което един мъж копнее да чупи и троши каквото му попадне пред очите. Нещо подобно е чувствал и Самсон в храма.
— Много добре — каза той. — Щом искате да знаете, ще ви бъде казано. Изглежда, господин Уодингтън, аз не съм истинският граф Дройтуич.
— Не си… граф… Дройтуич!
— Не съм. Бил съм сменен като бебе.
Добре оформените вежди на Вайолет, грижливо оскубани от някой маестро на пинсетата, леко се повдигнаха.
— Сменен като бебе? Какво искаш да кажеш?
— Ами също като в приказките. Имало две бебета — едното истинско, другото — фалшиво. Оказа се, че аз съм фалшивото.
— Ти си фалшивото?
— Да. Схванахте ли идеята? Е, сега чакаме за разговор истинското бебе и се надяваме на най-доброто.
— Смятаме — намеси се лейди Лидия, — че можем да убедим другия млад човек да се откаже от своите претенции.
— Той знае ли за случая?
— О, да, знае — потвърди Тони.
— Баща ми има предвид да не стане като при един наскоро нашумял случай, когато претендентът изгърмя като надут балон, щом го подложиха на кръстосан разпит. Наистина ли има основание?
— Доста голямо при това — каза Тони мрачно. Палците на господи Уодингтън се изстреляха в ръкавните извивки на жилетката му. Той дръпна дрехата войнствено.
— О? — каза той. — Ами ако откаже? Какво ще стане тогава? А? Отговорете ми. Какво ще стане тогава?
— Тогава — отвърна му Тони — аз се преквалифицирам в бръснар.
— Това шега ли е?
— Нали ви казах, че е шега — обади се сър Хърбърт.
Господин Уодингтън изрази напиращите в него чувства посредством силно пръхтене.
— Не — отсече той. — Мога да разпозная шегата от истината.
— Много ценен талант — одобри Тони.
— А това изобщо не е шега. Истина е. Боже господи! Истина е! Слушайте! Искаш да кажеш, че ако този приятел спечели, ти ще загубиш всичко?
— Не точно всичко. Ще бъда собственик на просперираща бръснарница в Найтсбирдж.
— Но ще загубиш титлата… имението… и всичко?
— Точно така.
— Мисля, че ще получа удар — обяви господин Уодингтън.
— Само не тук — възпря го винаги практичният Фреди. — Очакваме Претендента да се появи всеки момент, а човек, проснат на пода, ще скапе безгрижната атмосфера. А пък ако питате мен, в стаята има прекалено много хора. Това ще го направи подозрителен.
Вайолет кимна.
— Да, като че ли сцената е прекалено масова — съгласи се тя. — Ела в библиотеката, татко. Там можеш спокойно да получиш своя удар.
Господин Уодингтън пое дъх дълбоко и прочувствено.
— Отивам да се моля — осведоми компанията той.
— Добре, може и това — каза Вайолет. Тя се обърна към лейди Лидия. — Той може да се моли в библиотеката, нали?
— Може да се моли където си поиска — отвърна отривисто лейди Лидия. — Където си поиска!
— Из цялата къща — потвърди сър Хърбърт.
— Страшно ви благодаря — каза Вайолет.
Тя поведе своя кипящ като врял чайник родител през вратата. Когато двамата излязоха, Тони рязко се засмя.
— Смятам — каза той — да скъсам половин страничка от бележник и да направя списък на хората в Англия, които нямат представа за нашата малка тайна.
— Това е страхотно, старче. Радвам се да те видя живнал — одобри Фреди. — Радвам се да чуя отново твоя весел смях.
— По-точно е да го определиш като истеричен — поправи го Тони.
На вратата се почука. И този път — най-накрая — в дневната се появи господин Прайс.
Девета глава
Сид Прайс напредваше бавно през стаята към ариергарда на Семейния съвет и Фреди Чок-Маршъл, съвършен образец на патрицианско спокойствие, погледна своите най-близки и скъпи с мълчалив укор. Поведението на целия съвет в този ужасно критичен за съдбата на всички момент, по негово мнение, беше напълно погрешно. Възмутително. Дори осъдително. И то след многократното му настояване и напомняне от каква жизнена важност е да демонстрират жизнерадост и безгрижие. А бяха ли те жизнерадостни и безгрижни? Дори и следа не можеше да се открие от подобни положителни нагласи, ако щеш и с лупа да ги търсиш. Чичо му Хърбърт трепереше така, все едно бе пипнал Паркинсон преди минута. Леля му Лидия бе точно копие на лейди Макбет. А колкото до брат му Тони — той все още предпочиташе да мисли за него като за свой брат — даже и най-слабоумният кретен можеше да отгатне, че току-що е получил шокираща новина.