Да, на по-нервна и гузна колекция от идиоти Почитаемият Фреди досега не се беше натъквал. И може би точно това го накара с въздишка да отвърне поглед от тях и да насочи вниманието си към Сид.
Въпросната персона изглеждаше прилично, да благодарим на бога. Всъщност той не изглеждаше прилично в истинския смисъл на думата, защото винаги е бил противен досадник и сега продължаваше да е противен досадник, но това, което Фреди имаше предвид с изразеното първоначално одобрение, бе фактът, че Сид не изглеждаше по-противен от обикновено. В очите му не блестеше и искричка вълнение, каквото човек очаква да открие в огромни количества в очите на човек, току-що осведомен от сигурен източник, че е пълноправен и пълнокръвен граф. Изражението на лицето му също не издаваше да е получавал наскоро някаква сензационна информация. И ако той наистина преди малко е разговарял с мамчето Прайс, то последната сигурно е ограничила темите до времето, посевите и промените на следващите парламентарни избори.
Затова, въпреки че продължаваше да поддържа своите естетически възражения, Фреди откри, че наблюдава Сид с облекчение и одобрение.
— Искали сте да ме видите, сър Хърбърт? — каза Сид.
Да. И гласът му е нормален. Без нотка на някакъв скрит триумф или нещо подобно. Фреди усети, че нещата се подреждат добре и запали цигара поуспокоен.
Пред камината сър Хърбърт Басинджър продължаваше перфектното си въплъщение в ролята на селския идиот. Моментът изискваше само рязко и хладно кимване с глава или едно кратко „Да“, а той се гърчеше като че ли по гърба му лазеше бръмбар и бълбукаше неконтролируемо.
— Точно така, точно така — изклокочи сър Хърбърт. — Точно така. Именно. Да, исках да те видя. Ние всички искахме да те видим…
В този миг той срещна погледа на Фреди и замлъкна виновно.
— Седни — каза Фреди, поемайки водачеството.
Сид му хвърли поглед, пълен с хладна неприязън.
— Ще остана прав — отвърна той рязко.
Фреди леко се смути. Не тръгва добре, бе неговата присъда. Изобщо не му хареса начинът, по който го изгледа този тиквеник.
Лейди Лидия се включи в разговора. До този момент тя не бе направила никакъв опит да се усмихне, защото усилията й щяха да претърпят пълно фиаско, а нищо не действа така пагубно в ситуация като тази от усмивка, която се срива по средата.
— Как е майка ти? — попита тя.
Сид не омекна въпреки предразполагащата любезност на въпроса.
— Няма й нищо. Само си въобразява, че е болна.
— Може да е получила слънчев удар — изказа предположение сър Хърбърт. — Аз също получих слънчев удар днес следобед.
— Удар от порто в добавка към бутилка с уиски — отвърна Сид с безкомпромисна откровеност. — Тя си е направо къркана.
— Боже, боже! — възкликна сър Хърбърт. — Сега като си помисля, наистина държането й ми се стори малко странно, когато се срещнахме. Предполагам, че при тези обстоятелства тя си е въобразила… въобразила…
— Какво си е въобразила?
— Въобразила си е, че е болна — довърши сър Хърбърт колебливо. — Ъ-ъ… Прайс…
— Да, сър Хърбърт?
— Ъ-ъ… чудя се… чудя се дали…
— Да, сър Хърбърт?
— О, нищо — огъна се пред тежката отговорност сър Хърбърт Басинджър и избяга панически от бойното поле.
Този път за свой късмет той не срещна погледа на Фреди. Този жалък провал беше увеличил стократно възмущението в очите на племенника му и го бе превърнал в открито обвинение.
Фреди стигна до извода, че е време някой, който не е страхливец и малодушник, да поеме работата в своите ръце.
— Тони, старче — подхвана той с глас звънък като коледна камбанка, — ти май спомена преди малко, че си искал да питаш нещо Прайс.
— Така ли? — изхълца Тони.
— Ами да — погледът на Фреди се бе сдобил с хипнотичната сила на дресьор на тигри. — За неговото преместване на Бонд стрийт.
— О, да — откликна Тони.
Сид отново хвърли на Фреди един от своите недружелюбни погледи.
— Аз не смятам да се местя на Бонд стрийт — отсече той.
Лейди Лидия отново се хвърли във вихъра на боя.
— Но ние мислим, че ти трябва да се преместиш — каза тя и Фреди мислено отбеляза прекалено лигавия й тон. — Там има много по-добра клиентела.
— Преместването на Бонд стрийт изисква капитал.