— Каква чудесна идея!
— Това се казва ум! — съгласи се сър Хърбърт.
— Казах ви, че това момиче никога не говори врели-некипели — включи се и Фреди.
Господин Уодингтън отказа да се присъедини към хора на възхвалата.
— Изобщо не мога да разбера какви ги говори това момиче — измърмори той.
— О, татко! — Вайолет притежаваше в изобилие от нетърпимостта на съвременните момичета към бавно загряващите умствени реотани на по-възрастните си роднини. — Използвай мозъка си, ако имаш такъв. Идеята е да направят нещата толкова неприятни за господин Прайс, че той да се откаже от претенциите си по своя собствена воля.
— Как?
— Има хиляди начини — каза сър Хърбърт. — Аз ще го накарам да язди.
— Аз ще водя по добри класически концерти — обеща лейди Лидия.
— Аз ще го тормозя във всеки възможен миг заради дрехите — добави Фреди.
— А Слингсби ще повдига веждите си и ще гледа през него — даде своя вклад и Вайолет.
Фреди възрази на това предложение.
— Прайс няма да се впечатли. Слингсби е негов чичо.
— Тогава наемете иконом, който може да гледа през него.
Най-накрая господин Уодингтън схвана идеята.
— Разбрах — светна той. — Да, да, да, наистина чудесно хрумване.
— Но не много спортсменско, а? — изкоментира Тони.
— Спортсменско ли? — лейди Лидия беше шокирана. — Скъпо мое момче!
— Така е — настоя Тони. — Доста долно ми изглежда.
— В ситуация така отчайваща като тази — каза сър Хърбърт — ние не можем да си позволим да бъдем деликатни. Все пак в някаква степен правим добро на младежа. Просто му показваме какво го чака.
— Ясно — отсече Тони сухо. — От чисто човеколюбие.
— Във всеки случай, Тони — каза лейди Лидия, — ти няма да участваш. По-добре иди в Лондон и не пречи.
— Много добре.
— Аз също трябва да се върна в Лондон — обади се Поли. — Ако господин Прайс остане тук, той няма да може да ме върне обратно.
— Аз ще те откарам — откликна Тони, като за първи път от началото на драматичните събития лицето му леко се разведри. — Готови ли сте всички?
— Мисля, че е по-добре да се сбогувам с господин Прайс.
— Добре. Ще те чакам при задния вход след десет минути.
— Благодаря, лорд Дройтуич.
— Казвай ми Сид — предложи Тони.
Лейди Лидия се обърна към Поли.
— Е, госпожице Браун — каза тя. — Не мога да ви опиша колко сме ви благодарни за предложението.
— Трепач е — съгласи се Фреди. — Трепач.
— Благодаря, лейди Лидия — каза Поли.
Одобрително шушукане последва оттеглянето й.
— Какво момиче! — въздъхна сър Хърбърт благоговейно.
— Голям мозък — добави Фреди. — Солидна работа.
— Не съм срещал момиче, което да ме впечатли повече — присъедини се към облажаването и Тони.
Вайолет го погледна криво.
— Затова ли с такава готовност й предложи място в колата си! — заядливо отбеляза тя.
В неловката пауза, последвала последната забележка, Сид прекрачи през френския прозорец.
— Е, слушам… — каза той, но после спря и подозрително се огледа около себе си, открил промяна в числения състав на вражеската армия. — Охо! Отборът май се е увеличил, докато ме нямаше.
Тони се погрижи за етикета.
— Моята годеница, госпожица Уодингтън. Бащата на моята годеница, господин Уодингтън. Мога ли да ви представя лорд Дройтуич?
Сид видимо се стресна.
— Охо! — възкликна той. — Значи реши да изчезнеш, така ли?
— Улучи право в десятката — отвърна Тони. — Смятам да се омета и да ти оставя всичко. — Той извади от джоба си връзка ключове. — С този голям златен ключ можеш да си отключваш дрешника, пощенската кутия, винарската изба и още няколко други неща, които Слингсби ще ти покаже. Това е ключът от къщата ти на Арлингтън стрийт, а това е ключът от тази входна врата. — Той хвърли връзката на масата. — А сега ми дай ключовете от проклетия си бръснарски салон и ще сме уредили всичко.
Сид зяпна. Нещата се развиваха прекалено бързо за възможностите му.
— Довиждане на всички — извика Тони. — Довиждане, лельо Лидия. Довиждане, чичо Хърбърт. Бай-бай, Фреди.
— Чао до скив, старче.
— Довиждане, Вайолет.
— Довиждане, Тони.
Тони се обърна към Сид.
— Au revoir, лорд Дройтуич. Ще се срещнем при Филипи (древен град, където през 42 г. пр. Хр. Марк Антоний и Октавиан побеждават Брут и Касий, бел. пр.) — махна с ръка той и излезе.
Сид гледаше след него безпомощно.
— Ехей! — викна той, след като забеляза как компанията бързо се разпада. — Къде тръгнахте всички?
— Време е да се преоблечем за вечеря, Хърбърт — каза лейди Лидия.
— Да, скъпа.
— Идваш ли, татко? — обади се Вайолет.