— Ъ? — откликна господин Уодингтън. — О, да.
Фреди остана последен. Той беше втренчил поглед в Сид. Сид се наежи.
— Е? — каза той. — Давам пени за онова, дето се мъти в главата ти.
— Просто си мислех — не изчака да го подканят Фреди, — че ако все пак някога те поканят да заемеш място в Камарата на лордовете, аз непременно ще бъда сред публиката. И съм сигурен, че ще падне голям смях.
— Ха! — опонира му Сид.
Но забележката му срещна само празно пространство. Фреди беше изчезнал. Сид остана за момент неподвижен в колебание какво да предприеме. След което отиде до камината и вдигна поглед към портрета на Дългия меч, висящ над нея. Малко неуверено той зае познатата вече поза — брадичка нагоре, ръка върху дръжката на меча. Но не усети същата тръпка и се върна обратно. Докато крачеше из стаята обаче, изглежда го споходи друга мисъл.
Той спря и застана в поза на оратор — пъхна едната си ръка в джоба на сакото, а другата размаха с широк жест нагоре.
— Милорди! — каза полугласно Сид с тържествен тон. — За първи път в тази историческа сграда аз се обръщам…
Замлъкна насред изречението леко смутен. В стаята се беше появил Слингсби.
— Да! — каза икономът навъсено.
— Здравей, чичо Тед.
Очите на иконома потъмняха.
— Лорд Дройтуич! — каза той с леден тон.
— О? — Сид продължаваше да бъде весел и безгрижен — състояние, което другите преди него безуспешно се бяха опитвали да постигнат. — Те са ти казали?
— Знам всичко — отговори икономът. — Побързайте. Време е да се преоблечете за вечеря.
— Ами дрехи?
— Дрехите са готови.
— Аха! — Сид претегли информацията. — Добре, тогава искам да се изкъпя.
— Щом така желаете.
— Чичо Тед — каза Сид енергично, — приготви ми банята.
— Пригответе си я сам, милорд — отвърна икономът.
И той се оттегли високомерно от стаята. Претендентът за графската титла на Дройтуич го гледаше с празен поглед и зяпнала уста. Върху лицето му бе изписан израз на нарастваща паника.
Единадесета глава
Две седмици след сензационните събития, описани току-що, дружката на Фреди Чок-Маршъл Тъби Бриджнорт реши, че е време избуялата растителност върху старата му куфилница да бъде поокастрена и пооформена. Затова след като взе шапката и бастунчето си в указаната последователност, той пое към „Хигиенен моден салон на Прайс“. Часът наближаваше един, а денят бе събота.
Хигиенният моден салон на Прайс, както вече бе споменато в тази хроника, се намираше на един хвърлей разстояние от Хайд парк и красеше онази малка глуха пресечка на Бромптън роуд, позната на обществеността под името Мот стрийт. Точно тук поколения Прайс бяха водили своята никога несекваща война с постоянно растящите коси на лондончани. Точно тук пра-прадядо Прайс неднъж бе порязал една пъпчица върху бузата не на някой друг, а на самия августейши дук на Уелингтън и бе солидно наруган заради немърливостта си от този така прям според аналите човек. Голяма част от аристокрацията и по-заможните господа, обитаващи кварталите южно от парка, посещаваха Прайс за своята редовна двумесечна подстрижка. Лорд Бриджнорт, чието семейство живееше на Кадогат скуеър, следваше същата традиция.
Заемащ почетното положение на редовен клиент, той остана неприятно изненадан, че в този прекрасен следобед не е посрещнат, както обикновено се случваше, лично от собственика на салона. Всъщност от Сид нямаше и следа. Единственият служител на бръснарофризьорското поприще бе дребен възрастен индивид с очила и клюмнали мустаци, чието име, макар Тъби да не знаеше, а и да не го беше грижа, бе Джордж Кристофър Мийч.
Мийч загърна Тъби в широка наметка и грижливо се захвана да моделира главата му. След време процесът напредна толкова, че стигна до онзи момент, когато човекът зад ножиците постави огледало зад тила на своя клиент и мълчаливо го подкани да изрази мнение за творението му.
Тъби проучи в детайли вида си, но не откри каквито и да било неприятни изненади. Суров критик, той не намери материал за възражения и придиряне.
— Изглежда добре — каза той.
С доволно изражение на лицето Джордж Кристофър Мийч прибра огледалото.
— Връхчетата, сър?
— Не, благодаря.
— Шампоан, сър?
— Не, благодаря.
— Лосион, сър?
— Не, благодаря.
— Много добре, сър.
С досполепно примирение Мийч отстрани наметката, Тъби се измъкна от стола като някаква красива пеперуда от родния си пашкул и се вгледа по-отблизо в своето румено отражение.
— Да — потвърди той, — не е лошо.
— Благодаря, сър.
— Все пак вие нямате онзи артистичен замах, който притежава младият Прайс.